Отговорът като че ли е естествен и единствен. Само си мисля, че не е много читав.
Едно време (когато „всичко си беше по-хубаво“)
Едно време, когато можеше да се чете единственият учебник по нещо, за крайна образованост се смяташе, да си прочел предходника му. Едно време Венелин Ганев беше забранен в библиотеката и не го даваха на студенти. А при потърсване на Владикин сигурно направо се обаждаха на Държавна сигурност. Едно време основен източник на информация беше „синият екран“, чиято първа програма завършваше в 23:00 часа, и то – на големи празници. Иначе – в 22:00.
Едно време Фройд се изучаваше по сглобени данни, промъкнали се в критиките за него. Народната власт пазеше суверена си от вредното влияние на въпросния Фройд. И не даваше да се публикува, а говореното за него не беше безопасно.
Днес
Днес Венелин Ганев е позволен и препоръчван, но не се чете. Дълъг е. Владикин също е преиздаден, но не му обръщат внимание. Фройд е демоде. Ясно!
Само че не е съвсем ясно. Това, че „днешните“ млади не се интересуват от това, което е влякло някогашните млади още не значи, че днешните са неграмотни, а някогашните – просветени. Със същия успех укорът в неграмотност може да се обърне наобратно.
Оскъдното е скъпо, необозримото не може да е ценно
Едно време прозорците към света бяха малко. Който беше поглеждал през тия прозорци достатъчно, минаваше за образован.
Днес пред информацията няма прозорци. Защото няма стени, в които да има прозорци. Информацията ни залива и отвява. Тя се бори и плаче за нашето внимание. Днес никой не може да се взира в нея достатъчно. Тя е необозрима. Всеки от нас вижда само части от нея.
А какво всъщност е „грамотност“?
Не можете да рецитирате цялата Илиада в оригинал?! И не сте наясно, по какво интерпретацията на Глен Гулд на прелюда в си-бемол минор от Wohltemperiertes Klavier се отличава от тая на Святослав Рихтер?! А може би не знаете, кога ще е перихелият на земната орбита през 2031 г.?!
Или пък е достатъчно да се справяме с пълния член (или пък тука трябваше да е „пълният“)?
А тия, дето се пишат много учени, знаят ли кой е три поредни пъти шампион в петобой на летни олимпиади? И с колко „ЦСКА“ би „Левски“ на 17 март 1968 г.?
Проблемът е ясен. И е нерешим.
Нашите дядовци със сигурност биха ни сметнали за тежко неграмотни, защото не владеем мъртви езици (не че те са разправяли вицове на старогръцки и са сваляли баба на латински). Ние пък с умиление разправяме, как родителите ни не се справят с джи-ес-емите си. А дъщеря ми се е примирила, с окончателното ми пропадане на изпит по Покемон, Бакоган, H2O и Самурай Джак и Акуу.
Господарят на конвенцията
Проблемът с дефиницията на грамотността е нерешим, защото грамотността е конвенция. Тя е конвенция за онези знания, без които човекът се смята за неграмотен. Кой обаче определя съдържанието й? В централизираните общества, в които има безспорни авторитети, този въпрос никога не е стоял сериозно. Дали авторитетът ще се казва „Франкфуртска школа“, Катедра по класическа филология, Министерство на просвещението, дали ще се въплъщава в местния поп, даскал или кмет, няма особено значение. При строгата йерархия никой не се съмнява, кое е грамотност и кой е грамотен.
Господари на конвенцията в Европа има до странната 1968 година. След това конвенцията изчезва, а с нея – и господарите й. Авторитетите умират.
Накъде след мъртвите авторитети?
Смъртта на авторитетите има странни резултати. В хуманитарните специалности на Запад по принцип не могат да те скъсат на изпит, защото това би означавало не да порицаят неграмотността ти (такава вече няма, защото няма авторитети). Двойката се тълкува като гонение на свободната ти мисъл, която само е избрала да се маскира като незнание, но иначе си е неприкосновено благо.
Така по понятни причини грамотността е осъдена да остане смислено понятие само в точните науки (свободата на мисълта някак не може да надделее над природните закони).
А в хуманитарната сфера нещата някакси се наместват, макар и мъчително бавно. Някои от бившите бунтари са взели властта и са забравили, че са бунтари. И почват отново да пишат конвенция за грамотност. Така работата пак потръгва мазно.
А може ли да не убиваме авторитетите?
Моо-о-о-же. Далеч по-цивилизовано е да постигнем същата цел чрез номера с приемствеността. Когато старият авторитет не е прекалено лаком и не държи да остане авторитет поне 378 години след смъртта си, все се намира негов следовник, който продължава делото му и на зряла 62-годишна възраст сам поема властта, твърдейки, че е последовател на вече дементния си предходник.
При тази приемственост неизбежно настъпват леки промени. Достигналият библейска възраст стар авторитет със сигурност е казал и написал много глупости. Приемникът му смирено (или гордо – въпрос на характер) ги коригира и залага свои глупости, от които ще се храни пък неговият следовник.
Това развитие поради плавността си се възприема като застинало величие. То всъщност не е застинало – едни неверни схващания се заменят от други. Новата мода замества старата, но не революционно, а кадифено.
Идилията цари с отсенки на пасторалност. Преобладават овцете.
И пак проблемът: много информация, при това – без граници
Така се решава проблемът на революциите от 1968. Но старото лекарство не помага в днешната криза.
Когато информацията стане много, системата от авторитети няма как да се съхрани. Тя по необходимост е пирамидална и на върха й витаят малцина. Пирамида обаче може да има само в рамките на една държава и при обозрим обем на информацията.
Когато държавните граници губят значението си и вече не могат да спират информацията, тя нараства неконтролирано и убива авторитетите. Първите такива „безгранични“ движения на информацията са радиопредаванията на къси вълни и телефонът (ако не ви подслушват и не е опасно да приказвате разни работи). Напоследък обаче информацията се носи по много по-модерни и могъщи технологи. Достатъчно е да сравните Първа (и дълго време – единствена) програма на Българската национална телевизия с телевизионна сателитна чиния с декодер и телефакс с интернет.
Потопът от информация залива и дави уютната пирамида на авторитетите. Никой вече не ги приема на сериозно, ако въобще знае за съществуването им.
Така авторитетите са убити пак. Не с бунтове и протести, а с безразличие. Както се оплаква един римски автор „ние имахме много божества, но не ги почитахме и те умряха„. Кой беше всъщност тоя „един римски автор“? Не помня. Защото авторитетът му не ми е бил нужен, за да се впечатля от думите му.
След втората смърт на авторитетите
Тая смърт май вече е наистина. Това, което е затрило старите авторитети, същевременно не позволява да се появят нови. При първия тип революция цареубийците цареубиват, за да станат самите те царе. При бавното задушаване с много и безгранична информация никой не иска и не може да става цар; монархията е сменена от анархия.
Това е обаче само на пръв поглед. Човекът е политическо животно (Платон, уф, тоя път спасихме начетеността) и си иска властта. Няма как без авторитети. Само че тоя път те трябва да се приспособят.
Новите авторитети
Ако са всепризнати, новите авторитети ще са кратки. Ако са трайни, ще имат крайно ограничен брой последователи.
Всепризнатите авторитети ще са във формат например на футболни величия („Стоичков – президент!“), на поп-фолк-звезди, които ще диктуват, кой е модерният цвят за Бентлитата тази пролет, на политици в първите месеци на властта си. Широко признати, но нетрайни.
Трайните авторитети ще изглеждат по-иначе. Това ще са двамата съдии в провинциален районен съд, до които всички колеги се допитват, като запецнат; асистентът, който може да ти обясни нещо, стига да се сетиш да го попиташ; авангардният поет, известен на 17-те си бивши гаджета, на сегашното си гадже, на трима приятели, на родителите си и на бъдещите си три гаджета, зесега в статус на фенки.
Дилемата изглежда страшна. Всъщност дилема няма. Естеството на нещата определя, кой какъв авторитет ще бъде.
В заключение – има днес въобще такова нещо като неграмотност?
Естественият в началото твърд отговор е запазил твърдостта си, но е променил посоката си на 360 °. Не е грешка. Градусите не са 180, а са точно 360. Въпреки че авторитети няма или ако има, те не се отнасят до (не-)грамотността, и въпреки че обемът на информацията изключва подборка на „грамотностен минимум“, неграмотност продължава да има.
Само че този път неграмотността не се изразява в не-начетеност. Защото „начетеност“ вече не може да има.
Знанието от предните векове е било обозримо и затова е можело, някой да е „начетен“. Днешното знание е практически безгранично и никой няма биологическото време да го погълне. А ако се опита, когато стигне до някъде, ще установи, че е забравил началото и ще забележи, че вече наученото, доколкото не е забравено, не е актуално.
Что делать? От класическото понятие за грамотност остава на практика много малко. Тя ще се сведе до санитарен минимум от познания. Може би не е редно да се бърка Риналдиньо с Риналдо Риналдини, нито Дон Кихот с Дон Жуан, а тези два дона – с Дон Вито Корлеоне. Но от този санитарен минимум насетне никой не може да има претенция, че е законодател на вкусовете и творец на конвенцията за грамотност. Аз не се наемам да определям границите на въпросния санитарен минимум. Но, подобно на Кенет Кларк в „Цивилизацията“ можем да се утешим, че „Никой не може да каже, какво е цивилизация (грамотност), но като я видим, веднага ще я познаем„.
Рано е обаче за радост. Постигането на грамотностният санитарен минимум ни най-малко няма да доведе до всеобща грамотност. Грамотността въобще не е колабирала до този санитарен минимум. За да бъде някой грамотен, освен минимума ще му трябват имножество способности, които имат не запаметителен характер (какъвто е бил, общо взето досега, характерът на „грамотността“), а имат навигационни и евристични характеристики.
Иначе казано, грамотен е не този, който знае логаритмичната таблица наизуст, а който умее да я ползва. Грамотен е не онзи, който знае наизуст закона (който със сигурност вече е изменен), не дори който знае, че въобще такъв закон има, а онзи, който подозира, че не може да няма такъв закон и знае, къде да търси, къде да намери и как да разтълкува този закон. Грамотен е не оня, който е изгледал всички театрални постановки в последните 46 сезона, а онзи, който знае, как да се ориентира, за да не гледа бози.
Примерите са достатъчни. Когато знанието е малко, то е като чаша вода. И се пие. Когато е много, то е като океан. Той не се пие. В него се плува.
Жалба за младост
„Старците дават добри съвети, за да се утешат, че вече не могат да дават лоши примери“ (François de la Rochefoucault – леле, как само се пише… мани, мани). Гневът на старците срещу „неграмотността“ на младите е гняв, че младите не знаят онова, което старците искат да чуят от тях. Това е и гняв, че старците не знаят това, което младите знаят. Това е гняв, че светът се променя. Това е гняв, че никой вече не упреква самите старци в неграмотност – вероятно, защото да не си грамотен остава привилегия на младостта и вероятно защото всеки разбира, че упрекът към старците в неграмотност е безнадежден.
Третото отрицание на грамотността
Първо, неграмотно е, да не се знае санитарният минимум.
Второ, неграмотно е, да се опитваш да изпиеш морето, вместо да плуваш в него (сиреч, да запаметяваш, а не да се ориентираш).
Неграмотно е, най-сетне, да не знаеш, къде си и къде ти е мястото.
Общодостъпността на масовата култура създава илюзията, че цялата култура (включително и елитарната) е общодостъпна. Big Brother и Dancing Stars създават заблудата, че всеки може всичко. Достъпността на общуването през интернет подвежда, че всеки може да общува с всекиго. По-простоватите решават, че като си купят новия дезодорант за 3,70 лв. вече са заприличали на манекена, който го рекламира. По-заможните решават, че с купуването на скъпа кола придобиват и вградено в нея предимство на кръстовище. Ходещите на дискотека са убедени, че като умеят да произнесат „fuck“ с апломб, знаят английски, а посетителите на порно-сайтове вярват, че са компютърно грамотни.
Това незнание, къде ти е мястото, на пръв поглед убива авторитетите (за което вече стана дума). Всъщност не е така. Авторитетите са недосегаеми от това проявление на неграмотността. Елитарните авторитети не търсят да се доказват пред масовата публика и затова са в splendid isolation от неуважението й към тях. А масовите авторитети пък са обект на прехласване от тази масова публика и са по-авторитетни от всякога.
Отговорът
Не го знам. Даже не знам, дали някой изобщо пита.
