Архив за септември, 2010

Тъги

05.09.2010

Това е една картина от дъщеря ми – Галя. Казва се „Сам“. Мисля си, че подхожда.

Тъга І

Тъжен си. Една такава горчиво-сладка тъга, която се разлива от мозъка до върха на всичките ти пръсти.

Тъга, съпроводена с някакво безметежно спокойствие. Спокойствие, че имаш много време, че изпитите са далече, а след тях идва dolce far niente; че тая вечер си останал сам със себе си, с “Международни отношения” под светлината на лампата и с пакета цигари до тебе, към който винаги можеш да посегнеш.

Няма по-дълбоко спокойствие от тъжното спокойствие. Когато не очакваш бури в емоциите, когато пред погледа ти е само една равна пустота и мисълта за едно празно легло, което ще напълниш с желанията си и с тихото примирение, че няма кой да ти помогне да ги изпълниш.

Тъга.

Тъга, че си емоционално ограбен от живота, тъга – не завист – че други са те прередили на опашката за щастие, тъга, че само в тия дебели книги намираш забравата от Ежедневието, дето кипи навън и пуша отровни пари. Тъга, че който и от познатите ти да те потърси сега, няма да му се зарадваш толкова, колкото се радваш ad hoc на самотата си.

Тъга.

Но в тоя момент, противно на очакванията, най-много ти се живее. Може би все пак си струва – дори и само за това, че някоя такава влажна вечер пак ще изпиташ тая горчиво-сладка тъга, която се разлива от мозъка до върха на всичките ти пръсти.

05 февруари 1988

Тъга ІІ

Добре заварила, поредна тъжна вечер. Разхвърляният ден свърши изведнъж и когато се върнах, ти ме чакаше със спокойствието на оня, дето знае, че няма какво да изпусне освен Времето. Беше минала по утъпкания път на няколко твои посестрими и покрай изровените коловози на буксуващите дни. Ти ме гледаш с уморените си очи и ми казваш да не поглеждам към телефона, защото докато ти си тук с мен, той няма да звънне, освен може би за да ми досади. Ти ми казваш, че тия около мене искат да ме употребят за нещо; съгласявам се с тебе, защото си права и дори не мога да се ядосам от това. Подхвърляш ми, че за да си отидеш, трябва да дойде някой друг и го правиш спокойно, защото знаеш, че тоя другият няма да дойде. Защото го няма. Не се и опитвам да те прогоня, защото ми е интересно да гледам през теб и през дима на цигарата ми тълпата на тия, дето освен че се мислят за хитри, са и такива, да наблюдавам мрежите, в които се опитват да ме уплетат и успяват, да съзерцавам опитите им да отмъкнат нещо от душата ми, които до един се увенчават с успех.

До след утре, поредна тъжна вечер.

24 септември 1989

Тъга ІІІ

Вече може би не е необходимо да си казваме “здравей” или “добре дошла” – така добре се познаваме, поредна тъжна вечер, че можем само да си кимнем като стари познайници, които се срещат всеки път в тия унили часове сред изпарения от дневните зловония и отгласи от нравствени разложения и се опитват в гримираните от изтеклото време спомени и забулените от бъдната неизвестност красиви илюзии да намерят сили да започнат Утре-то.

В тоя странен час, в който мнозина са си легнали, за да спят; малцина са останали, да поемат още малко масова култура от телевизорите; някои са тръгнали да бягат от себе си, търсейки забрава в мимолетни удоволствия и единици са щастливите – разбирам, че не мога да се присъединя към никоя от тия групи. На първата съм изконно чужд, пък и по това време рядко съм изморен; телевизорът ми навява тих ужас, че ще свикна се неговата компания; съмнителните удоволствия са ми досадни до болка, защото са ми познати до втръсване, а когато ти си с мен, поредна тъжна вечер, не мога да се присъединя и към щастливите. Но дори и теб да те няма, ще трябва да те измисля – илюзията за щастието е тъй дълбоко свързана с алчната идея за неговата трайност, че неизменно се самоунищожава. И тогава идваш ти. Опитът да се живее за мига систематически се проваля въпреки твърденията на разума, че може да е успешен. След поредния му провал очаквам твоята поява, за да пропъдя ужаса.

………………

И ето те – донесла със себе си странното чувство, което оставя едно разчистване на бюрото, което беше само повод да се завърна към спомените, за да ги преживея отново; макар и за миг да се върна към онова, което съм бил, за да му завидя; да си припомня хилядите минути, посветени на неща, тогава изглеждали важни, а сега станали скъпи; да прочета наивните си въпроси, стрували ми се дотолкова значими, че да бъдат записвани и превърнали се в тъжна сянка на сегашното знание, което съм готов почти без колебание да сменя с тогавашната сладка игнорантност. Нахапаната ябълка на познанието си остава грозно наядена и вратите на предишния наивен Рай са измамно отворени – те ме зоват не да се върна, а само с половин уста ме канят “да намина някой ден”, за да ми покажат назидателно, какво съм изгубил.

И двамата знаем, колко е тегаво да живееш според чужди очаквания и колко безплодно е да осъществяваш чужди амбиции; колко непочтено е да всаждаш у другиго своите ценности и колко нетолерантно е да ги отстояваш с тиранично упорство. Ти си свидетел, че често се поддавам на първото и не съм предпазен от изкушенията на второто. Сега, когато в чекмеджето инфлацията яде безшумно суми, за които преди съм можел да мечтая, но не съм го правил, битието ми бавно трови онова, което  всъщност може би съм и зная, че няма да мога да му попреча, може би защото не го искам.

Que sais-je? – пита маниерно Montaigne и няколко века по-късно получава не по-малко претенциозен отговор: “Plus que j’en ai besoin“. Всеки в кулата си.

Serdicae, XXV.V. – XIII.XI.MCMXCIII.a.D.


Когато ме напуснат

(Тъга IV)

Когато ме напуснаха на 24, светът изглеждаше да е свършил, без да беше.

Когато ме напускат на 44, светът може наистина да е свършил, но не изглежда така.

На 24 се ужасявах, че свършилото няма как да се повтори.

На 44 знам, че няма да се повтори, нито пък го искам. Знам, че следващото ще е просто различно.

На 24 излизах и си намирах нещо друго.

На 44 не ми се излиза. Мога да се обадя и ще дойдат. Но няма смисъл.

На 44 най-сетне знанието от книгите болезнено се превръща в познание:

-          че няма значение, дали си прав;

-          че няма сила, която да задържи решилия да си тръгне;

-          че няма смисъл, той да остане;

-          че отишлият си може и да се върне – но че е безнадеждно, да го чакаш, глупаво – да го искаш и тъпо – да го приемеш;

-          че няма нищо, което да свърже хората достатъчно силно и че най-здравата им спойка е нерешителността.

На 44 знам, че самотата не е страшна, защото съм я преживявал и заедно с другия; защото знам, че в крайна сметка е неизбежна; защото най-сетне „съм си достатъчен, а понякога си идвам и в повече”.

Търся утеха в злорадието, сублимирам обичта си в гняв, насочвам го насам-натам. Боря се с топката в стомаха си при събуждане, с ръката, стиснала гърлото ми денем и с безсъниците в поредни нощи. Накрая се отказвам да прогонвам спомените, защото са престанали да болят.

Трупам знание – трупам тъга – губя гняв.

Забравената свобода е сладка; оежедневената е скучна. Осъзнато живяната е радост.

Погледът ми е станал игрив; излъчвам сигнали; светът им отвръща радушно.

Радушното обаче не значи страстно. Случките, които са се престрували на пропуснати възможности, често ще се разголват като (без)обидни разминавания.

Държа се. За себе си.

Luzern – Zürich – Крапец, 7-20 август 2010