In memoriam aeternam
Съдия Румен Янков няма да има проблем с паметта за себе си.
В паметта на съвременниците си ще остане със сигурност.
Едни ще го мразят, защото със съществуването си отрицаваше нищожеството им.
Други ще го помнят, защото им е бил нравствен стожер.
Трети след време ще го забравят. Ще откажат да го помнят със същата лекота, с която са го поздравявали – но скришом – и са му шепнели – ала с озъртане – „А така, Румене, дай му да се разбере”.
Съдия Румен Янков знаеше, че третите са най-много. Че ще пребъдат. И че дават облика на света. Знаеше, че е уморен. Че на човек му иде да се откаже. А че няма на кого да предаде стражата.
Съдия Румен Янков не съдеше. Той отстояваше. Без страст, с тъжно знание и с непосилна ирония.
Съдия Румен Янков няма да има проблем и с вечността.
Хората като него са малко. Но винаги ги има. Понеже са малко, се помнят. Понеже винаги ги има, пребъдват.
Остави високи критерии в сегашността и си отиде отвъд времето.
Ако искаме да сме му верни, няма да се питаме „Накъде без него?”, а ще погледнем през очите му. И веднага ще разберем, накъде. Всъщност не е никак сложно.
Без Съдия Румен Янков ще се живее по-трудно. А споменът за него ще прави живота по-лек.
* Снимката е на Надежда Чипева.