..:: Christian Takoff ::..

Човек не си създава надежди.
Причинява си ги.

Толерантността е осъзнатият интерес на различния.

Днес на опелото на Тео Пиперков всред  около хилядата присъстващи беше и Михаил Миков.

Нареди се на опашката пред църквата, с което сигурно е изнервил охраната си. Пред него имаше поне няколкостотин души извън храма и още толкова – вътре. Предложиха му да го преведат през страничен вход, за да мине директно отпред.

Вторият човек в държавата отказа. И изчака реда си.

Както ме беше вбесил с лафа си „Не ми пука!“, така ме покори с чувството си за ред и приличие в тази ситуация. Хората не сме черно-бели.

Мишо, благодаря за публичния урок по почтеност.

На 17 декември смъртта ни раздели.

Отиде си моят мъж, моят най-предан приятел, моят любим,

моят Божи дар, моят Тео

ТЕОДОР ЛЮБЕНОВ ПИПЕРКОВ

Ти беше Учителят за всички твои любими студенти,  а ние – опората, която ти даваше сили да се завърнеш при тях – енциклопедичен и духовит с намерения и нечовешки възможности да им говориш половин денонощие без прекъсване.  Ти беше този, който вдигaше на крака препълнени аудитории, но и едва влачеше крака, прибирайки се у дома с неизменната огромна чанта, пълна с книги - твоят живот. С тях не искаше да се разделиш до последната си минута. Раздели се с живота.

Избра да си тръгнеш внезапно, обкръжен от студентите си, които те боготворяха. Избра да изпълниш преподавателския си дълг, вместо да се опазиш и да се погрижиш за себе си. На тях не казваше, че много ги обичаш, казваше го на нас. Раказваше ни за всички, които те спират навсякъде, за да почерпят от твоето знание и мъдрост, за добрите качества, които си видял у „децата“, които искаше да възпиташ и направиш не само добри юристи, но и Граждани.

Ти знаеше толкова много и толкова много обичаше да раздаваш знанието си на всеки, който би поискал да те чуе. Ти беше една философска вселена, изпълнена с поетични метафори, поднесена ни на чиния и с усмивка… като ябълка, от която всеки може да отхапе.

Опората, която ти беше особено важна бяхме ние – твоето семейство. Хората, при които ти винаги се връщаше, без които не можеше да дишаш, без които не можеше да пазиш равновесие заради желанието си да се раздаваш неудържимо и неразумно. Ние поемахме твоите разочарования и твоите лутания, но бяхме дарени с любовта и всеотдайността, която само ти можеше да дадеш така свободно, без везни и вменени отговорности. Ти никога не наруши принципите си, независимо от платената цена, защото знаеше, че ще те разберем и подкрепим. Ти беше най-добрият син, баща, съпруг и приятел. Фин и раним, с душевна мекота, която никога не надделя при тежък избор над онова, което считаше за редно, важно и достойно.

Сега си в обятията на твоите скъпи хора, които си отидоха от този свят, така както си отиде ти – внезапно и в отсъствието на най-близките до Сърцето си. Пазил си ни и си ни обичал с цената на себе си. Всяка минута, докато изчакваме да се съберем отново, ще си спомняме за споделените мигове, които ти така умееше да цениш и отбелязваш. Ние мислехме, че си вечен и можеш да понесеш упреците, които всеки ти е отправял, без да прецени дълбочината на мислите и чувствата, до която ти успяваше да се потопиш. Като в любимото си Море. Твоят символ.

Ти си Духът, който не си отива, защото няма да бъде пуснат – толкова си необходим. Не само на нас, а и на всички, които имаха щастието да общуват с теб. Оставаш. Такъв, какъвто умееше да бъдеш – неповторим и обичащ, прощаващ и обожаващ, всеотдаен и мил, верен до смърт. Моят Мъж. Единствен. Незаменим.

Почивай в мир.

P.S. Това, което не успях да ти осигуря докато дишаше. Любовта я имаш, тя е с теб. Ако бях на твоето място днес, ти щеше да произнесеш надгробното ми слово. Аз не мога като теб, никога не съм могла. Никой не можеше- и двамата го знаем. Затова прости, че се усмихвам. Нали раздялата ни трябва да е като първата ни среща? Прости, че те сгънах толкова много… че те затворих в един лист – формат А4. Можеше да се огранича до думата „море“? Да, чух те. Знам, че си съгласен да се затвориш само в четири букви, когато времето и пространството за изгубили значението си за двама ни.

21.12.2013

Твоята Тони

На 17.12.2013 г. си отиде нашият съпруг и баща

ТЕО ПИПЕРКОВ

(06.07.1958 – 17.12.2013)

Веднъж ли сме умирали от жажда,

докато сме се давели на плитко?

Животът ражда първите миражи

в мъглицата над детското корито.

.

Човекът има правото на полет,

дори когато тялото му крета.

Аз неведнъж съм хващал морска болест

от плуване в измислени морета.

.

И кръговете сини под очите ми

не са от нощни пирове със музи,

а белег от биноклите, с които

поддържам денем своите илюзии.

.

Усилията винаги си струват,

дори когато раждат нова жажда.

Колхида може би не съществува,

но тихо, да не чуе екипажа.

Винаги твои,Тони и Любен

Вчера Ранобудните студенти са поискали от Ректора да спуснат черното знаме на Университета в памет на Тео Пиперков.
Черното знаме се спуска само при смърт на професор.
Ректорът е отказал. Трябвало е да откаже.
Ранобудните студенти въпреки това са спуснали черното знаме. Длъжни са били да не се подчинят.
Редът трябва да се спазва. И да се нарушава за екстраординерните. А всеки – да свърши своята част от работата.
И в смъртта си Тео предизвика щастливо съчетание на буква и дух на правото и мирно единение на наглед несъвместими поведения.

Тео Пиперков

06 юли 1958 – 17 декември 2013

За мъртвите обикновено говорят пресилени думи. За теб и пресилените думи са слаби.

Докато други се сдобиваха с титли, ти се задоволи, да бъдеш уникален.

Успяваше ако не да правиш, каквото искаш, то поне да не правиш, каквото не искаш. Което май е същото.

Съчетаваше изключителна деликатност с крайна неотстъпчивост. Не спореше с тези, с които няма смисъл. Даваше в обилие там, където ти се виждаше да си струва. Един път не те чух, да натрапиш мнението си – защото знаеше, че натрапването в света на идеите е безпредметно. В двадесет и седемте години, в които преподаваше, са те слушали десетки хиляди бъдещи юристи. Някои от тях освен да се слушали, са те и чули. И това е много; и ти го знаеше.

Съветваха ме да не дружа с тебе. Защото не си си написал дисертацията. Приятелството ни им се зловидеше, не защото ти им го отказваше, а защото нямаше как да го имат.

Имам невероятното щастие, да си ми приятел. Да сме били заедно дълго и често. И да нямам усещането, че съм пропуснал нещо в общуването си с тебе. Защото то изглеждаше безначално и безкрайно. Много ми е мъчно, че няма да сме заедно в обичайните досега форми. Ти обаче си ме учил, че ние юристите само намираме формата, с която да облечем същностното. А същностното си го знаем.

До някъде там и до някога – но пък завинаги.

Твой,

Кристиан

Г-н Ректор на Софийския университет,
Кога сте себе си – при речта на 25. септември 2013 г.

http://m.dnevnik.bg/analizi/2013/10/01/2151722_rektorut_na_su_ivan_ilchev_kum_studentite_vremeto_e/

или при заключителната част от позицията на ректорското ръководство от 29. ноември 2013 г.?

https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/novini/novini_i_s_bitiya/stanovische_na_rektorskoto_r_kovodstvo_na_sofijskiya_universitet