Тия дни с тръпнене констатирам, че:
- има само черно и само бяло;
- „кто не с нами, тот против нас“ (Владимир Илич Ленин);
- или мислиш като мен, или си предател.
По средата няма нищо.
И това не са ония, лошите. Ние сме.
Осъзнайте се, хора!

Основна грешка в историята е, че се търсят повторения там, където могат да се търсят само аналогии.
Грешката тия дни е любима на сума народ. Някои дирят повторение на Окупация – 2 с първата Окупация, други си спомнят 97, а мухлясалите като мене стигат дори и до 90.
Два пъти в една и съща река не можеш се изкъпа. Името на реката е същото, водата е изтекла.

За да е ясно и да не е никак „обтекаемо“:

НЕ ПОДКРЕПЯМ новата окупация на Ректората.

Нито в този персонален състав, нито в тази численост, нито в това време, нито при тази обстановка.

Тя не постига целите, които заявява, а им вреди.

Аргументирам:

1)      Смятам, че са малцина. Това ги лишава от достатъчна легитимност.

2)      Съставът им е твърде разнороден; нито е само студенски, а хептен не е само от Софийския университет. Това повдига въпроса, защо окупират Ректората, а не например Министерския съвет.

3)      Моментът (сесия след седмица, задочници, взели отпуски за очни занятия) е крайно неподходящ.

4)      Избраното действие – окупация – вече е доказано неефективно спрямо дебелокожите неща, които са на власт в момента.

5)      Страничните ефекти от това избрано неефективно действие обаче може да са доста неприятно ефективни:

1. Намаляване на подкрепата в обществото;
2. Разцепване на Ранобудните студенти;
3. Разцепване на Преподавателите, подкрепящи Ранобудните студенти;
4. Влизане на полиция в Университета (крайно тъпо ще е, това да не е ставало 126 години и да стане сега);
5. Медийна злоупотреба с неизбежните за такова действие непремислености.

6)      Широка подкрепа не може да се очаква.

7)      Няма „революционна ситуация“ в маркс-ленинов или че-геваристки смисъл. Поради това революционните действия на неподходящ декор могат лесно да се изродят.

8)      Това е разпиляване на гражданска енергия по много фронтове и по никое време.

Зад лицето на вярата винаги може да стане прозирна гримасата на екстремността. Единственото спасение сега е в хладния разум. След много месеци на силни и чисти емоции устремът заради самия себе си не е добра рецепта.

Напразните жертви – на хора,на енергия,на козове и на репутация – са само напразни, но престават да са жертви. Те стават прахосване.

In memoriam Теодор Пиперков
06 юли 1958, София – 17 декември 2013, Велико Търново

---

На Господ явно му е доскучало. И си го прибра.

Докато други се сдобиваха с титли, той се задоволи да бъде уникален.

Успяваше ако не да прави, каквото искаше, то поне да не прави, каквото не искаше. Което май е същото.

Съчетаваше изключителна деликатност с крайна неотстъпчивост. Не спореше с тези, с които няма смисъл. Даваше в обилие там, където му се виждаше да си струва. Никой не го чу, да натрапи мнението си – защото знаеше, че натрапването в света на идеите е безпредметно.

В двадесет и седемте години, в които преподаваше, са го слушали десетки хиляди бъдещи юристи. Някои от тях освен да се слушали, са го и чули. И това е много; и той го знаеше.

Общуването с Тео изглеждаше безначално и безкрайно. На прекалено много хора е мъчно, че няма да са заедно с него в обичайните досега форми. Тео обаче ни е учил, че ние юристите само намираме формата, с която да облечем същностното. А същностното си го знаем.

Роди се в сегашната столица. Умря пак в столица – старата. Беше като пътуващите императори, и непрестанно обикаляше империята на духа и на историята. На историята не като факти, а като обяснения, причинности и поуки. Трудно се съгласяваше да се пренася физически, но духът му странстваше из времена и пространства и сменяше мигновено декорите, пред които неспирно играеше могъщата му мисъл. Толкова титанична, че нито един факт или проблем не я заслужаваше задълго.

Водеше мнозина със себе си. Сега често се усещаме безпътни. Защото дори когато не е бил прав, Тео с обилието от мисъл, информация, хрумване и провокация ни навеждаше на собствени изводи. А с дистанцираната си ирония ни предпазваше от безпаметно влюбване в рожбата на мисълта ни.

***

Не искам да разказвам само мои спомени за него. Всеки от спомените е твърде личен и твърде болезнен сега, когато не може да бъде повторен или уподобен с другиго. Затова ще примеся моята с чуждата болка, та дано я намаля.

Оставям да говорят[1] онези, които не просто си спомнят за него, но са си дали и труда, да разкажат преживяното с него.

---

В дните на окупация го срещнах на спирката зад СУ. Отиваше да подкрепи Ранобудните. След редовното „чест и почитание“ го питах на работа ли отива. Замисли се и отговори: „Да,… на работа!“[2]

---

Беше ханзеат – на моменти педантичен като германец, но аристократ като англичанин.[3]

---

Теодор Пиперков не преподаваше, а свещенодействаше.[4]

---

Pontifex Maximus est mortuus

I.Quod sumus, hoc eritis

Хората идват и си отиват, стоят техните усмивки. Тео премина, други са тук и ръсят клишета подир него. След черната завеса мнозина се кичат с неговото приятелство, а него кичат с цветя .[ …] Който е казал и сторил приживе, дваж повече ще каже в тишината си и триж повече ще стори от гроба. Людете, които запалиха Александрийската библиотека, се зоват книжни. А тези, които я събраха – езичници. Разбира се, клада има за всяка истина. Тео професор не стана. Професори станаха книжните, но езичниците ще останат. Защото университетът не е сграда, сградата е само приют на един смисъл – да бъдеш. Без него тя е затворен между стени въздух.

II. Rara avis

Тео сменяше гладко и вещо епохи, нрави, закони и владетели. Мъдростта му бръснеше до синьо, а хуморът пареше като спирт. На питие с Бисмарк и Колчак, раздумка с Марк Аврелий, скандал с Наполеон, бесни полки и кротки валсове, стройни маршове и протяжни симфонии, Lex Duodecimarum Tabularum, Corpus Iuris Civilis, BGB и ЗЗД, прокарани с медовина. Тук се носят флотилии, там нещо гърми, беснува – крачат легиони, препускат ветрове. От Иберия в Галия, после Германия, отсам Алпите и Рубикон до la Città Eterna, по мрамора те спусне в Мизия, през Хемус слиза в Тракия, оттам надолу, надолу – чак в Елада – по театри и светилища, сред тирани и оракули, в бордеи, бани и хладни палати, на прям разговор с брадати философи и инати герои, сред кохорти и фаланги. Някой сякъл закони в камък, друг ги нагаждал, на трети му падали готови свише, четвърти ги качил високо, ей там – горе, пък бесил и мъмрил, който не ги спазва. Едни се обещават пред боговете, други се обещават пред петима квирити и везномерец, трети си обещават един на друг. Кредитори разхождат длъжниците си на каишка из Forum Magnum. На Тиций жена му мърсувала с Мевий, за да гласува той за мъжа ù в Сената. Щял да става цензор. Ако Тиций разбере, ще я ли напъди?

От горещите пясъци на Египет до ледените моретата на викингите, от Адриановия вал до Вавилон, отвъд и обратно се простира мисълта му. Тео беше хала. Сакото му с релефни копчета – фин детайл, все прибран и хубав възел, гласът – дрезгав, очите – честни, брадата – бяла, а пръстите му черни от мастило. Цапат се ръце, които работят. Той имаше един враг, един, и един противник – вечността. Животът е да се бориш с нея свободно и класически. Трудно е да те захване и да те преметне. Душата тежи. Ти нея в туш не можеш я сложи, нито тя тебе. Само се дърпате, стискате и бутате, но няма по-достойна битка от тази за човека. Тя се води тихо, без фойерверки и възгласи. Боли ли? Боли. И ще боли. Трудно ли е? Трудно е. Винаги е било. Публика няма, пояс – никак, а смъртта за някои е едва началото на втори рунд.

III. Elysium

Не всеки, който го слушаше, разбра, но всеки, който разбра, го е чул. Тео даде, без да поиска в замяна. Сред книгите живеят тези, които после влизат в тях.[5]

---

Всеки има право на полет, но не всеки може да лети. А студентите летяха с негова помощ. Трудно е, когато знаеш, че няма кой да те понесе по този начин отново, а толкова искаш. Остава ни утехата, че знаем посоката и знаем колко сме ниско. Остава утехата, че някога сме погледнали от високото. Остава ни утехата, че той ни чака там, а от нас се иска само да вървим (летим) – стига да можем. Стига да искаме.

От един вечен студент по Римско право[6]

---

Спомен от упражненията при ТЕОДОР ПИПЕРКОВ през есента на 1988 г. – млад, весел, непринуден, забавен, остроумен, готин, ерудиран, без да е надменен, обясняващ на неразбралите с търпението на учител в първи клас, дискутиращ с любознателните като със съмишленици…

Защо, Господи???[7]

---

Преди време станах неволен свидетел на следната случка:

Теодор Пиперков говори със свой колега преподавател, държи книга в ръка (явно учебник по римско право), отваря я: „Толкова е одраскан! Вижте как милото ми момиче много се е трудило да изучи римското право.” Веднага си помислих: „Що за човек сте Вие, ас. Пиперков?”. Кое остава скрито зад думите, лекциите-спектакъл, нашето студентско изумление, зад авторитета на преподавателя (макар един от най-готините ни и обичани преподаватели)? Дълго умувах и търсих другото лице на хората, другото сърце на хората, другата им страна. Разбрах, че същественото е невидимо за очите.

Не съм се интересувал клюкарски от това, но ме докосна сърдечно искрената проява на нежност в отсъствие на този, към когото е насочена. Учуди ме спонтанността, защото тя не намира място в академичните среди всеки ден. Как той е намирал място там всеки ден, не си обяснявам…

Спомням си още с колко добронамереност той ме изпита в първи курс, чак парадоксално беше, че през цялото време докато развивах въпроса си, исках да го избегна и ако може да седна при когото и да е друг, но не при него. Но така се случи, никой не ме питаше…

Тежко е някак си, че никой не ни пита нас-човеците, за толкова много неща …
Тежко е, че от днес за студентите по право чувството „Пиперков” ще е непознато. А за нас остава честта, че е бил първият, който е будил любовта ни към правото и историята.

Мир на душата Ви![8]

---

Няколко дни са изминали, откак съм публикувал текста си „Успелият млад човек и неуспелият Конституционен съд“. Някои от колегите ми в Университета ме поздравяват, но скришом. Доста от тях се правят, че ме няма. Някои панически отбягват среща с мен, дори и с кръгом по коридора. Донасят ми, че някои са огорчени от реакцията ми и са убедени, че „не се прави така“.

Споделям с Тео. Няма с кого другиго.

А той ме поглежда и с престорен укор пита „А ти защо обиждаш на вяра?“

---

Това са нашите спомени за него.

А ето го и него. По-право, прашинки от него:

• Един път си говорихме за живота и ми каза, че не вярва в преражданията, но вярва във вечността на миговете.
• Знаеш ли, каква е разликата между справедливия гняв и безсилната ярост? Справедливият гняв е въоръжен.
• Единствената безкористна любов е тази към парите.
• За обикновените хора важи презумпцията „Невинен до доказване на противното“. За кандидатите за публични длъжности важи друга презумпция – „Противен до доказване на невинността“.
• Колега, как няма да се купуват избори, като произволно взети единици са готови срещу 200 лв. да ти донесат на длан топло човешко сърце!
• Човешката глупост е по-могъща от най-големите световни конспирации.
• Халтавата адвокатура убива правосъдието повече от най-корумпирания съд.
• Пушенето е лек заместител на велосипеда: и да пушиш, и да караш велосипед в София – все е на умиране!
• Не съм президент на тая държава, затова и националният отбор не ме интресува… аз ритам топки тук (в аудиторията)!
• Народът казва: „Имаш крава, пиеш мляко.”; Не! В правото важи друг принцип: „Имаш крава, имаш риск!”
• Хората са три вида: живи, мъртви и такива, дето плуват по море.
• Правото е кораб в море от морал, но корабът не бива да пропуска вода.
• За всичките векове от своята история, правото не е избърсало нито една детска сълза. То не е създадено, за да бърше сълзи, то е измислено, за да задоволи една далеч по-голяма човека нужда – възмездието.
• Масовата полуда по правото означава, че държавата е зле.
• И какво, колеги, ще стане, като изберем следващите? Слънцето ще почне да грее по-силно? Ще изчезнат магически летящите найлонови торбички от Младост до Люлин? Да ви кажа ли, колеги? Ще ви кажа. Нищо няма да се промени, ако го чакате, колеги. Вие сте промяната и аз вярвам във вас.
• По-надалеч се чува гласът на този, който говори по-тихо и мъдро, отколкото този, който счита себе си за високоумен, но говори високо и с презрение.
• Юристът е длъжен да направи юридически придвидимо безкрайно непредвидимото поведение на човека.
• Не всичко може да се предвиди в правото, но правото казва кога и как се отговаря.
• Човешките проблеми – това са вещите.
• Юристът трябва да говори бавно, но да мисли бързо, иначе ще бъде погубен.

Два дни след смъртта на Тео Ранобудните студенти поискали от Ректора да спуснат черното знаме на Софийския университет в памет на Тео Пиперков.

Черното знаме се спуска само при смърт на професор.

Ректорът отказал. Трябвало е да откаже.

Ранобудните студенти въпреки това спуснали черното знаме. Длъжни са били да не се подчинят.

Редът трябва да се спазва. И да се нарушава за екстраординерните. А всеки – да свърши своята част от работата.

И в смъртта си Тео предизвика щастливо съчетание на буква и дух на правото и мирно единение на наглед несъвместими поведения.

---

Когато си отиват големи личности, отговорността на всички нас става по-голяма.

Гордо изправени, с гръмовен глас срещу неправдите, силен смях и добро сърце. И много, много обич към хората.

Не сме достойни. А трябва да станем.

Поклон и тишина.[9]

---

Винаги, София, Търново, навсякъде.

Кристиан Таков

---

[1] Спомените за Тео съм събирал от публикации във Facebook и от коментари в блога ми. Поради многобройността на изворите и поради невинаги ясната им идентификация не съм в състояние да поискам съгласието на всекиго. Моля поради това ми бъде простено накърнението на авторски права. Мисля, че в случая правото трябва да млъкне пред паметта на един от най-достойните си жреци.

Не мога да гарантирам и пълната достоверност на цитираните мисли на Тео, нито дали са негови лични или той на свой ред се е позовал на другиго. Мисля, че сега прецизността трябва да отстъпи на величието.

[2] Спомен на Драгомир Наумов.

[3] Оценка на Иван Йорданов.

[4] Впечатление на Драгомир Наумов

[5] Есе за Тео от Драгомир Наумов, в www.ddictum.blogspot.com

[6] От Тихомир Рачев

[7] Спомен на Мирослав Мичев

[8] Казва за него Боянов, явно все още студент.

[9] Епитафия от Теодор Асенов Нинов

Краят на 90-те години на миналия век. София. Ъгъла на „Каравелов“ и „6. септември“.
Черен джип се опитва да паркира на тротоара. Пречи му дръвче. Фиданка. Засадено на тротоара. След две или три несръчни маневри от джипа излиза мутра. Отваря отривисто багажника. Изважда брадвичка, струваща около 2/3 тогавашна пенсия. И отсича дръвчето с няколко несръчни и силни удара.
Аз стоя ням на отсрещния ъгъл. Не смея. Срам ме е. Досега.
Често, като минавам оттам, гледам мястото, където беше дръвчето. Където и досега няма нищо.

16 януари 2014. София. Ъгъла на ул. „Каравелов“ и „Графа“.
Осемдесет годишно дърво. С хралупа. От хралупата пълзи ехидно дим с миризма на пластмаса. Някой е подпалил дървото. Отвътре.
Отправям се към близкия магазин. Да поискам вода. Подозиращ, че ще ми кажат безразлично, че нямат. Готов да купя от съседния „Alcohol & Tabakoff“.
Оказвам се изпреварен от две момичета, които също молят за вода. Посрещнат от усмихнатия продавач, който тъкмо пълни двулитрова бутилка. И пресрещнат от млада двойка, която вече е звъннала на 112, но също се е отправила към магазина за вода. Продавачът се отправя към дървото. Следваме го. Той гаси. Ние изкупваме. Всеки своето.
Горд съм. Щастлив съм. Не съм сам.
Като минавам същата вечер оттам, дървото ме гледа. От мястото, където продължава да е. Към мястото, където съм аз.

Ще бъдем.