Когато се възмущаваме, отвращаваме и вбесяваме от станалото гнусно убийство във Враца, нека не забравяме, че от ранния социализъм та и досега:
- неизбежната отбрана на практика не се признава от съдилищата;
- прокуратурата често преследва този, който действа при неизбежна отбрана, а нападателят (престъпникът, демек) ни се представя като жертва на престъпление.
Нека си спомним, че през 1997 г. Народното събрание се опита да преодолее това упорство на съд и прокуратура, като допълни чл. 12 от Наказателния кодекс с една нова трета алинея. Новият текст разширяваше значително обсега, в който неизбежната отбрана се признава „независимо от характера и опасността на защитата„. Нека не забравяме, че няколко месеца по-късно Конституционният съд оряза въпросния текст, като ни остави възможността, да можем със сигурност да се позоваваме на неизбежна отбрана само ако „нападението е извършено чрез проникване с насилие или с взлом в жилище„. Така в останалите случаи ще трябва да доказваме неща, които твърде често са недоказуеми.
И по тази причина сме се превърнали в стадо. Защото държавата чрез институциите си от десетилетия ни е отнела най-естественото от правата – да се защитаваме сами. Смелостта, която трябва да спаси човешки живот, се е изродила в сръчност да снимаме с телефоните си, как този живот се отнема.
Нека грехът е върху всички, които са подготвили гнусната обществена немощ и които продължават да я поддържат с бездействието си и със сплетените си контрасъображения и страхове от саморазправа.
Предпочитам да има 100 убити престъпници при превишаване на пределите на неизбежната отбрана, отколкото един да загине пред безучастните погледи на 15 страхливци.
Човешкият живот е безценен. Но животът на жертвата на насилие е по-ценен от живота на престъпника.
А след няколко загинали при престъпна дейност уроди чувството за безнаказаност ще намалее. Ще намалеят и уродите.
Обществото ни е като организъм без имунна система. Или ще я възстановим, или ще умрем, задавени от врачанска поничка.
И накрая – за да окуража, че проблемът не е нито нов, нито нерешим – припомням думи на Rudolf von Jhering за неизбежната отбрана. Казани са през 1872 година.
„Имам предвид унизителното израждане на уредбата на неизбежната отбрана – онова исконно право на човека, което по думите на Цицерон, е вроден у човека закон на самата природа, за който римските юристи са били достатъчно наивни да вярват, че не би могъл да се отрече в никой правопорядък по света (»Vim vi repellere omnes leges omniaque jura permittunt.« ) В последните векова, а дори и в нашия век те щяха да могат да се убедят в противното! Учените господа наистина поначало признават това право, но обзети от същата симпатия към престъпника, от която са обзети цивилистите и процесуалистите към длъжника, се опитват в хода на упражнението му така да го ограничат и орежат, че в повечето случаи престъпникът се оказва защитен, а жертвата – беззащитна. Каква пропаст и какво падение се откриват за съзнанието за ценност на личността, каква липса на мъжественост , какво пълно израждане и притъпяване на простия и здрав правен усет зейват, ако се задълбочим в литературата, посветена на това учение – може да си помислим, че сме се озовали в общество на нравствени кастрати! Мъжът, застрашен от опасност или от обида на честта, следва да се свие и да избяга – сиреч, дълг на правото излиза че е, да разчиства терена за неправдата. При това мъдреците имат спорове само по въпроса, дали и офицерите, благородниците и членовете на висшите съсловия трябва да бягат. Така един беден войник, който в изпълнение на това указание на два пъти се отдръпнал, но след като противникът му продължавал да го преследва, на третия път започнал да се отбранява и го убил, според тях „облагодетелствал себе си, ставайки обаче отблъскващ пример за останалите“ и затова бил осъден на смърт!
Особено възвисени са диренията, как неизбежната отбрана да се изключи, ако цели защита на собствеността. Едни явно смятат, че собствеността, подобно на честта, е само едно заместимо благо и затова първата се възстановява чрез rei vindicatio , а втората – чрез actio injuriarum . Как обаче да стане това, ако разбойникът е изчезнал зад девет планини в десета и не знаем, къде е той? Успокояващият отговор гласи: собственикът de jure наред с това разполага и с реивиндикационния иск, а пък „е резултат само на случайни, несвързани със самото имуществено право обстоятелства, ако в отделни случаи този иск не постигне целта си“. Това напомня на окрадения, който се утешавал, че крадецът не бил взел и инструкцията за експлоатация.
Други пък – и то принудени от обстоятелствата – допускат употребата на сила в случай, че става дума за много значителна стойност; при това обаче независимо от силния афект, в който нападнатият се намира, му вменяват задължението, да размисли най-прецизно, колко сила е нужна, за да се отблъсне нападението. Така той ще отговаря, ако счупи черепа на нападателя, без за това да има особена необходимост – та нали е могъл предварително и грижливо да изследва дебелината на черепа и надлежно да се упражни в правилната сила на удара, та да може да обезвреди нападателя с по-малко мощен удар.“
Моля Ви, преведете Йеринг на български и издайте книгата!
Самият аз попаднах преди време в ситуация, която си „плачеше“ за неизбежна отбрана – пистолет, насочен срещу жена ми, децата и мен от надрусан идиот – сводник и дребен наркодилър, при това известен на полицията. Предпочетох да „натисна“ ситуацията, а не да го убия със собствения му пистолет. И не беше поради страх, а защото знаех, че Държавата(нещото, което в момента е останало от нея, ако въобще го има) щеше да ме смаже по всеки възможен начин. В крайна сметка семейството ми щеше да усети дългата ми липса, какво като съм застрелял един олигофрен?! Реших да „пробвам“ как ще реагира съдебната система(прокуратура), при това с наивната вяра, че тя ще реагира адекватно. И тя взе че реагира „адекватно“ – дознанието беше прекратено, поради липса на абсолютно категорични доказателства, че е налице престъплението заплаха с убийство. Факт е, че никой не пожела да свидетелства от страх, освен мен и жена ми, а хора имаше. Другият факт е, че бях „елегантно“ предупреден от прокурора, че нещата може да се обърнат срещу мен, ако на лицето му се случело „нещо“.
Та сега знам какво имаше предвид един приятел, който казваше колко е трудно да се живее между смирение и отмъщение…
Лошото е, че всичко това ще продължи, защото като нация вече сме в двете крайности – агресия или апатия. А това е съвсем явен признак за сериозно разклатено психиатрично здраве. Докато накрая не схванем, че националното ни поведение е патологично, при това не само за коментираното по-горе, „управия и в съда няма да има“. Особено след последните „промени“ в системата. Офанзивата срещу Лозан Панов по повод речта му е, уви, показателна в много насоки…
Много добра позиция. За жалост повечето граждани в БГ са с твърде промити мозъци да осъзнаят важността на това спазващите закона да имат право да защитават живота си, семействата си и собствеността си.
Интересно ми, г-н Таков, смятате ли, че има достатъчно воля и хора да се организира едно силно движение по подобие на NRA в България и да се промени статуквото – и законите!
Или смятате, че това е по-скоро pipe dream и сме обречени като нация да сме wardens of the state за живот?
Благодаря!
Много ми е неприятно да прочета случилото се с Вас, господине. Поставеният въпрос едва ли не надхвърля възможностите ми за адекватен отговор. В училище засукваме представата за справедливия гняв, непокорство и борба за правдини като свещено право, а излиза, че не може да се защитим, прилагайки на улицата същите тези свети правила!
Но, в края на краищата, не човекът е направен за закона, а законът, за човека! Говоря за законът, написан не по хартиите из света, а този, написан върху скрижалите на сърцето.
Мисля, че в напрегнатото положение, в което сте изпаднали, сте постъпили по най-добрия начин. Дрогиран човек, насочил пистолет е непредвидим и, ако нещата са се разминали без наранявания, може да се поздравите! Защото за избягване на един сблъсък понякога се изисква много по-голямо мъжество, отколкото за това, да допуснеш да бъдеш въвлечен в него!
Моята подкрепа и поздрави за Вас и цялото Ви семейство!
Константин Димитров
https://www.facebook.com/constantino.dimitrov