Спомням си калдаръма в Копривщица – от едри кръгли камъни, захапали се един друг, настръхнали срещу света. Вече стотици години дават отпор на тия, дето ги тъпчат. Тъпчещите мрат, калдаръмът остава. И ще пребъде над всички, дето го тъпчат.
Само едно си мисля. Понеже камъните му са кръгли, е неравен. Като ходя по него, трябва да гледам надолу – да не се спъна.
И не мога да видя звездите.
По-добре да не пребъдвам, отколкото да преча на хората да гледат в звездите.
Господин Таков,
Въпреки ниската активност на публикуваните коментари, блогът има висока посещаемост. Не спирайте да публикувате.
Благодаря предварително от името на група ваши бивши студенти.
Хубаво,много хубаво.Продължавайте да пишете г-н Таков.Така ще пребъдете и тези,които са Ви чели,ще могат да гледат в звездите.Пътят е неравен,но не всички,които ходят по него искат да гледат и звездите.Вие искате.Хубаво, много хубаво.Интересна душа,вървяща по неравния път,но искаща да гледа и звездите.Започвам да Ви опознавам макар и малко и така да си отговоря на едно Ваше писмо от преди няколко дни.Хубаво, много хубаво.Продължавайте да пишете.
Р.Иванова
„Докато другите твари наведени гледат земята,
стори човешкия лик възвисен, за да вижда небето,
и повели на човека да свръща очи към звездите.“
– Овидий, Метаморфози
А Човека? Сам груб път си настила, наречи го „хубав“, забива поглед в нозете си и завинаги смущава сънищата на поетите:
In restless dreams I walked alone
Narrow streets of cobblestone…
– Paul Simon, The sound of silence
Упс, нарича*