Пътят към свободата

15.10.2016

Пътят към свободата минава през трупове на пазени тайни.

Кафене в Будва

15.10.2016
Прекрасно кафене в Будва, Черна гора.
Топъл чай, студена вода. Kindle. Щастие.
Или по-точно, почти.
Зад гърба ми рускиня на безнадеждно средна възраст облъчва с езотерика друга рускиня на напразно млада възраст.
Проклинам познанията си по руски език, които не ми позволяват да се изолирам.
Премествам се в съседно кафене.
Срещу нови 5 евро – пак топъл чай, пак студена вода. Пак Kindle.
Пак щастие.
Колко близо е всякога до нас.

Обобщаващо по злободневни въпроси

09.07.2016

Интервю с Ивет Добромирова в „Тарминал-3″

Акцентите от седмицата според редакцията на Терминал 3 са започналата забавена мисия на 4-ма европейски прокурори, които ще изготвят доклад за работата и проблемите в българската прокуратура, избора на председател и членове на Комисията за защита на конкуренцията и забавения избор на нов председател на Комисията за финансов надзор, въпреки изтичането на мандата на Стоян Мавродиев.

Едва ли има по-подходящ коментатор по тези теми от доц. д-р Кристиан Таков, който, стана ясно е бил интервюиран от четиримата прокурори. Какво им е казал, ще разберете от интервюто.

Кристиан Таков е преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и председател на Арбитражния съд към Българската търговско-промишлена палата.

Новината от тази седмица, безспорно, е започналата забавена мисия от чужди прокурори, които да ревизират ситуацията в българската прокуратура. Не закъсня и реакцията на главния прокурор, който вече има някакви обструкции, свързани с конфиденциалността на доклада, свързани с оповестяването на това с кого ще се срещат прокурорите, най-вече кого ще интервюират. Междувременно министърът на правосъдието Екатерина Захариева обяви от Брюксел, че е договорено, че докладите на прокурорите ще бъдат публични. Коментар?

Коментарът е, може би странно, този път съм частично съгласен с главния прокурор. Ако конфиденциалността трябва да бъде вдигната от резултатите над доклада и над текстовете, в крайна сметка, на докладите, които ще бъдат изготвени, то аз с две ръце подкрепям неговото предложение. Защото иначе действително има опасност доклади, които се правят по договорени критерии, но са с неясен за широката общественост резултат – резултат, който както казва Гео Милев “потъва „дълбоко сред мрак и мъгла“ – са напълно безпредметни.

Вярно е, че те вероятно могат да послужат за изготвянето на следващия мониторингов доклад на Европейската комисия, само че като знаем колко беззъб и по тази причина неефективен е той, няма особен смисъл от изпращането на ревизия, както Вие се изразихте, която няма да има правомощията да наложи каквито и да е наказания или някакви последствия да има резултатът от нейната работа. Т.е. идването на тези проверяващи прокурори, може да се окаже кьорфишек – в смисъл, че се канализира обществено недоволство, будят се някакви очаквания, дългосрочността на изготвянето на доклада разсейва обществена енергия и може да се окаже, че това се оказва като някакъв предпазен винтил, повече отколкото някаква реална помощ.

По тази причина, в обобщение, призивът на главния прокурор – резултатите, т.е. текстовете на докладите да не бъдат конфидециални, а да бъдат публикувани среща моята абсолютна, еднозначна подкрепа.

В другата част на неговото предложение, което, доколкото чета и доколкото се вярва на точното цитиране на неговите думи, за начина на изготвянето на докладите и най-вече разкриване на персоналитета на лицата, с които проверяващите прокурори говорят – т.е. източниците им на информация – искането е напълно неуместно, ако приемем, че такова искане има.

Отсега заявявам, за сведение на главния прокурор, че лично аз съм говорил с проверяващите прокурори. Ако г-н главният прокурор има интерес, съм си водил бележки и мога да му разкажа в личен порядък или публично какво съм казал. Но това няма да е някаква особена тайна и не знам дали го интересувам аз.

Мисля че го интересуват други лице и го интересуват не просто юристи, не дори хора от съдебната система, не съдии. Мисля че го интересуват поименно прокурорите, с които проверяващите прокурори от европейските държави са говорили и от които набавят информация, за да може да се упражнява натиск върху тях. Като вероятно се има предвид, този натиск да е превантивен. Имайки предвид изключително впечатляващата ситуация, че при около 2000 съдии и около 2000 прокурори и следователи в републиката досега, да кажем, една десета от съдиите по някакъв начин са си позволявали да заявяват своята обществена позиция, от една страна, а от друга страна, нито един единствен прокурор не си е позволил да направи подобно нещо с изключение на следователя Бойко Атанасов.

Много симптоматично е това мълчание. Съмнявам се, че то се дължи на пълна безпроблемност в прокуратурата. По-скоро всеки може да събере две и две и да си направи извода откъде е проблема. Въобще не искам да кажа, че проблемът е в г-н Цацаров. Проблемът започва от нереформирането на прокуратурата от 1989 г. и минава през личността на абсолютно всички главни прокурори с най-голяма… даже не бих казал вина, а тежък кармичен грях, е г-н Никола Филчев, който създаде атмосфера в прокуратурата, която обаче беше продължена от неговите следовници и в момента доста интензивно като че ли се използва от сегашния главен прокурор. Така, че искането да се разкрие конфиденциалността на интервюираните, означава да се осуети достъпа на информация до проверяващите. Толкова е обидно просто, че не би следвало да бъде коментирано.

Но тъй като изказването е против конфиденциалността въобще, не би трябвало само, защото го казва някой, който е тъй да се каже… от нашите опоненти, да се отрича напълно. Дълбоко разумно е конфиденциалността на докладите да падне, но е дълбоко нецелесъобразно конфиденциалността на интервюираните да падне.

Това е все едно да кажете нека да има свобода на пресата, но това означава и пълно разкриване на източниците на информация, с които журналистите работят. Едното въобще не се връзва с другото и въобще не може да бъде поставено под един и същи знаменател.

И е основополагащо за свободата на словото.

Е, да (смее се) и ако това е основополагащо за свободата на словото при пресата – да може да разказва всичко до което е достигнала, но и да защитава източниците си – не по малко основополагащо за реформирането на прокуратурата е да е ясно къде са нейните проблеми, но без да се разкриват изворите на информация, които са спомогнали за идентифицирането на тези проблеми.

Подадохте ми топката. Няма как да не попитам какво казахте на четиримата прокурори?

Прекалено дълго е, но ще опитам в най-бегли линии да го обобщя. Според мен, прокуратурата има проблеми на две равнища, като тези проблеми са в две съвършено различни групи.

Едната група проблеми е на централно равнище. Тя е свързана с тежките прозрения за политическо взаимодействие, за сливане между различните власти и за непозволени престации помежду. Това е централното равнище.

На местното равнище става дума за съвсем друг тип проблеми, ако ми позволите да ги нарека – от провинциален тип. Става дума понякога за сговаряне, което не е подконтролно и подвластно всякога на централизираната и колкото и да е йерархична прокуратура – между местни прокурори и местен престъпен свят. Между отдавна живеещи на едно място хора и други, отдавна живеещи на същото място хора, които по силата на чисто лични взаимоотношения препятстват едните да си вършат работата. А именно прокурор, който познава твърде добре хората около себе си, е в ненормална ситуация. Първо хората се опитват непрестанно да го корумпират – не с пари в плик, а с поведение, с услуги, с добро отношение, с почтителност, с раболепие ако щете, от една страна, а от друга страна, той вероятно ще се подаде в някакъв момент на това корумпиране, освен ако не е пълен темерут и социопат и ще има трудности да си върши работата спрямо местния престъпен свят.

Единият и другият тип проблеми може да се разрешат по съвършено различни способи. Но преди всичко, те трябва да бъдат идентифицирани като проблеми, да се види къде е техният корен, за да се набележат конкретни мерки за тяхното разрешаване. Така или иначе, мерките за тяхното разрешаване са отдавна известни; има достатъчно международни мостри, опити, начини за справяне с такъв тип проблематика. Не е необходимо да откриваме нито топлата вода, нито колелото. Достатъчно е да ги напаснем към нашата система.

И само тук искам да подхвърля като пример, а не като панацея, в никакъв случай. Идеята за мобилност и на съдии и на прокурори. Една много хубава идея, тя функционира безпроблемно в мобилни общества като например американското. Но много трудно ще функционира в българското защото това означава вие да си дигнете цялото семейство и от Тутракан да отидете в Кърджали, от там да отидете в Русе за малко и после да отскочите до гр. Кула.

Вярно е, че такова сериозно изпитание за личността не може да бъде направено, но то не е и необходимо, защото е напълно мислимо имате ли нужда, да кажем по-голяма натовареност някои съдии и прокурори да бъдат командировани за конкретни дела, за конкретни заседания или при развитие на електронно правосъдие тези материали да им бъдат изпращани дистанционно и само доколкото е необходимо тяхното физическо присъствие те да отиват за известно време в друго населено място. По този начин може да се постигне именно разкъсване на тези неизбежно създаващите се обръчи от зависимости в малки общества от провинциален тип, каквото е нашето.

Това го казвам само като един от многото, многото, многото способи за преодоляване на нещата.

Другото нещо, за което говорих с колегите от европейски държави беше симптоматиката на бездействието или лошото действие на прокуратурата. Досега съм го казвал нееднократно, става дума за два основни симптомни проблема.

Първият е когато прокуратурата бездейства, там където тя трябва да действа; като по същия способ държи и на къс повод онзи срещу когото следва да предприеме действие, а не ги предприема докато той слуша и папка.

Следващият начин е, когато прокуратурата започва действия, там където би трябвало да бездействия. Става въпрос за чист и откровен тормоз, чрез държавната институция прокуратура, за която всички плащаме от нашите пари чрез данъци.

Този тормоз, разбира се, е укор не само към прокуратурата, а и към абсолютно всички останали държавни регулатори. Започвайки от ХЕИ, минавайки през БНБ, през Комисията за финансов надзор, през Комисията за защита на конкуренцията. Наскоро ги броих, те са десетки държавни регулатори, които на всеки конкретен бизнес могат да му се изредят от един до дванайсет, тринайсет.

Така че, тук не става въпрос за укор на прокуратурата, а укор към цялата държавна машина, която се е поставила /самопоставила/ в услуга на неясни интереси и лица – прословутият #КОЙ, и която нефункционира в интерес на своите граждани. Тъй да се каже captured state.

Други неща, за които говорихме с колегите бяха конкретни мерки, които биха могли да допринесат за подобряване на ситуацията, но и пред тях и пред Вас правя уговорката, че аз не съм специалист по наказателен процес и не мога да вляза в най-тънките детайли. Разбира се, реформата на цялата правосъдна система минава и през дълбоко преосмисляне на наказателния процес, но тя минава и през сериозна реформа на съдийската част от съдебната система.

Тази част от реформата беше, ако не друго, поне започната и слава Богу. Тази реформа, обаче не трябва да забравяме, че минава и през сериозно самопреосмисляне на адвокатурата, която е в доста впечатляващо лошо състояние в момента. Поради пълната безконтролност на приемане на нови членове като адвокати. Но това е съвсем друга тема, тя че е огромна, такава е. Но не може всичко да стане предмет на този разговор.

Избрахме нов състав на КЗК. Като председател на Арбитражния съд при Българска търговско-промишлена палата, това Ви е до голяма степен в сферата.

Аз нямам директно отношение като председател на най-стария и голям арбитражен съд в България към избора на нов състав на Комисията за защита на конкуренцията, но като гражданин имам директно отношение към този избор.

Този избор продължава една стародавна и трагична за България традиция. Не казвам, че това е избор на некадърници, не познавам колегите, които са новоизбрани. И е твърде рано да се говори за това как те ще се справят. От професионалните им биографии не личи те да са някакви изтъкнати специалисти по конкурентно право, но доколкото в малка държава като България специалисти по конкуретно право има сравнително малко, не може да очакваме сериозно всеки един от новоназначените от Народното събрание членове да е блестящ специалист именно в тази област. Така че там където не достигат силите, толкова по-похвално ще е желанието - Ut desint vires, tamen est laudanda voluntas.

Но като казахте „избрахме“ нов състав – аз не съм участвал в избора и моля да не ми бъде преписван този избор. Защото, още веднъж, аз няма да плюя срещу никого от новоизбраните, поради липса на експертиза. Както казах за това има добри причини.

Това, което е дълбоко смущаващо, че като чели единственият, за мен поне, безспорен кандидати, Георги Ганев, (предложение на четири неправителствени организации, член на гражданския съвет на РБ и предложен от няколко депутати от РБ), може да се каже, че това е гражданският кандидат, именно гражданският кандидат не получи необходимата подкрепа. Дори за кьоравия става вече очевидно, че всичко безспорно кадърно, можещо и независимо по никакъв начин не бива допускано до решаващия важен държавен пост.

Което е много обезпокоително. Това означава, че вече в пълна откровеност управляващите са решили да действат безконтролно. Ясно е, че като един от мнозината членове на КЗК, г-н Ганев нямаше да може да предотвратява неправилни или безобразни дори нейни решения. Нещо повече – аз мисля, че за негов личен аспект това е добро развитие на ситуацията, защото ще пощади нервите му в голяма степен. Но то говори за истерията на управляващите, които не искат да допускат каквито и да е рискове и да допуснат някой в тъй важния орган КЗК, който по какъвто и да е било начин може да им обърка сметките. Например, най-малкото чрез публичното говорене по определени парливи проблеми.

Да Ви кажа това има и още един ефект. Става дума за отчайващото съобщение към меритокрацията в България. Всъщност като казвам меритокрация това е абсолютно погрешно. Хора, заслужили в България има много, но те никога не са били управляващи или ако са били управляващи, то е било твърде за малко.

Така че, като погледнете един от най-важните регулатори в икономиката – Българска народна банка, която търпи поредица от провали в своята дейност; Комисията за финансов надзор, мандатът на чийто председател се пролонгира чрез бездействието на Народното събрание; и Комисията за защита на конкуренцията, в която не бива избран единственият като че ли безспорен кандидат - виждаме една много тъжна и отчайваща картина, която напомня на призива на ректора на УНСС от времето на Орешарски, към студентите които протестираха. Г-н Стати Статев им каза „Като не ви харесва, напускайте!“

Това явно е призивът на управляващите в последните десетилетия, боя се. Не става дума за последното правителство – нито само за второто правителство на ГЕРБ, нито за първото. Не говоря и за това на Орешарски, което беше тръгнало направо през просото. Говоря за една генерална линия, която, хайде да бъдем честни, тя не е започнала и 89 г., тя между другото не е започнала, колкото и да не ни се ще да го признаем, и през 44 г. Тя винаги е присъствала като тънка червена линия на левичарството на българския народ, който е мразел своите особено изтъкнати представители.

Те или са млъквали резигнирани или ако не са млъквали, той им е помогал да го направят – чрез едного или другиго, съзнателно или не.

По повод Манифеста за Републиката

04.03.2016

Тъжно прав се оказвам в предвижданията си.

Вече се изля в словесна форма очакваното:

„Бих подкрепил, ако

1) бяхте напсували съседа, дето ми спира на моето си паркомясто;
2) бяхте споделили мнението ми за гей-браковете;
3) бяхте дошли на хепънинга за защита на белогъзата сладкопойка в с. Бутниколец;
4) подкрепяхте мнението ми по спора filioque в светлината на тълкуването на св. Августин от Зигмунд Биркенщайн-Хробок и
5) барем бяхте от ЦСКА.“

Затова няма Република и затова малцина сме За Нея.
Затова по тия земи има даже не градове, не дори и села, не най-после и махали. Има колиби. С много високи дувари около тях.

На които можеш да напишеш „кур“ и да си ходиш.“

www.zarepublikata.eu

Сърцата на другите

08.02.2016

Който се захване да оправя световното зло, често забравя за сърцето на тоя до него. И вземе, та го прегази, защото погледът му е впит някъде „нагоре“.

А много тежък е грехът към сърцето на ближния. Как обаче да не нараниш, ако не можеш да отвърнеш? Гледал съм да не наранявам. Мен са ме наранявали често.

Коренът, като расте и си проправя път, наранява ли майката Земя?

Това по повод думи на Н. Казандзакис от „Алексик Зорбас“: „Алексис – рече ми той,- ще ти доверя нещо; малък си още и няма да го разбереш; ще го разбереш, когато пораснеш.
Слушай, чедо мое: Господ не могат го побра седемте ката на небето и седемте ката на земята; ала го побира сърцето на човека.
И затова внимавай, Алексис, жив да си, внимавай да не нараниш никога сърцето на човека!“

Думи, родили една прекрасна снимка, на която много отиват – на Стефан Ненков

1 февруари. Ден на памет за жертвите на комунизма. Асоциативни мисли

08.02.2016

Когато прекланяме глава пред жертвите в безсилно презрение към убийците им, да не забравяме, че:
1) палачите са родени и формирани преди комунизма;
2) има отвратителни режими, позволяващи на най-злото да се прояви;
3) въпросното зло не е мъртво;
4) то дреме у всекиго от нас;
5) цивилизационната ни черупка е много крехка и може да се пропука на най-нечакано място.

Прочее, да бдим. Първо върху себе си

Перо го не хваща*

15.01.2016

Министър-председателят на България предлага на Председателя на ВКС „да мине на негова територия“ и да го бие на избори.

Очаква се предложение и за по една канадска.
Междувременно репортерки могат да пипнат министър-председателя по мускула. Докато не са ги изпреварили три папи, дето са го галИли по главата.

Ехидството настрана.
Г-н Борисов доказва не само липса на ценности.
Той демонстрира пълно незнание, как функционира разделението на властите. Не злонамереност. Незнание.
Г-н Борисов шикалкави в обясненията си. Като го хванат в крачка, става агресивен. Белким мине, санким друг път не е успявал, чунким голяма работа е станала. Опасно е, човек с такива качества да ръководи моята държава.
Г-н Борисов хем казва, че член на ВСС раболепно му докладва вярност, хем че не е важно, кой точно е докладвалият. Важно е. Много е важно. А още по-важно е, че министър-председателят на Републиката не го смята за важно.

Доброто и злото са въпрос на избор, а свободата е вродена**. Но за да упражниш свободата на избор между доброто и злото, първо трябва да си годен да ги различиш.

Срам ме е от моя министър-председател.

_________________________
* Алеко Константинов
** Лозан Панов

Врачански понички, неизбежна отбрана и Рудолф фон Йеринг

13.01.2016

Когато се възмущаваме, отвращаваме и вбесяваме от станалото гнусно убийство във Враца, нека не забравяме, че от ранния социализъм та и досега:

- неизбежната отбрана на практика не се признава от съдилищата;
- прокуратурата често преследва този, който действа при неизбежна отбрана, а нападателят (престъпникът, демек) ни се представя като жертва на престъпление.

Нека си спомним, че през 1997 г. Народното събрание се опита да преодолее това упорство на съд и прокуратура, като допълни чл. 12 от Наказателния кодекс с една нова трета алинея. Новият текст разширяваше значително обсега, в който неизбежната отбрана се признава „независимо от характера и опасността на защитата„. Нека не забравяме, че няколко месеца по-късно Конституционният съд оряза въпросния текст, като ни остави възможността, да можем със сигурност да се позоваваме на неизбежна отбрана само ако „нападението е извършено чрез проникване с насилие или с взлом в жилище„. Така в останалите случаи ще трябва да доказваме неща, които твърде често са недоказуеми.

И по тази причина сме се превърнали в стадо. Защото държавата чрез институциите си от десетилетия ни е отнела най-естественото от правата – да се защитаваме сами. Смелостта, която трябва да спаси човешки живот, се е изродила в сръчност да снимаме с телефоните си, как този живот се отнема.

Нека грехът е върху всички, които са подготвили гнусната обществена немощ и които продължават да я поддържат с бездействието си и със сплетените си контрасъображения и страхове от саморазправа.
Предпочитам да има 100 убити престъпници при превишаване на пределите на неизбежната отбрана, отколкото един да загине пред безучастните погледи на 15 страхливци.
Човешкият живот е безценен. Но животът на жертвата на насилие е по-ценен от живота на престъпника.
А след няколко загинали при престъпна дейност уроди чувството за безнаказаност ще намалее. Ще намалеят и уродите.

Обществото ни е като организъм без имунна система. Или ще я възстановим, или ще умрем, задавени от врачанска поничка.

И накрая – за да окуража, че проблемът не е нито нов, нито нерешим – припомням думи на Rudolf von Jhering за неизбежната отбрана. Казани са през 1872 година.

„Имам предвид унизителното израждане на уредбата на неизбежната отбрана – онова исконно право на човека, което по думите на Цицерон, е вроден у човека закон на самата природа, за който римските юристи са били достатъчно наивни да вярват, че не би могъл да се отрече в никой правопорядък по света (»Vim vi repellere omnes leges omniaque jura permittunt.« ) В последните векова, а дори и в нашия век те щяха да могат да се убедят в противното! Учените господа наистина поначало признават това право, но обзети от същата симпатия към престъпника, от която са обзети цивилистите и процесуалистите към длъжника, се опитват в хода на упражнението му така да го ограничат и орежат, че в повечето случаи престъпникът се оказва защитен, а жертвата – беззащитна. Каква пропаст и какво падение се откриват за съзнанието за ценност на личността, каква липса на мъжественост , какво пълно израждане и притъпяване на простия и здрав правен усет зейват, ако се задълбочим в литературата, посветена на това учение – може да си помислим, че сме се озовали в общество на нравствени кастрати! Мъжът, застрашен от опасност или от обида на честта, следва да се свие и да избяга – сиреч, дълг на правото излиза че е, да разчиства терена за неправдата. При това мъдреците имат спорове само по въпроса, дали и офицерите, благородниците и членовете на висшите съсловия трябва да бягат. Така един беден войник, който в изпълнение на това указание на два пъти се отдръпнал, но след като противникът му продължавал да го преследва, на третия път започнал да се отбранява и го убил, според тях „облагодетелствал себе си, ставайки обаче отблъскващ пример за останалите“ и затова бил осъден на смърт!
Особено възвисени са диренията, как неизбежната отбрана да се изключи, ако цели защита на собствеността. Едни явно смятат, че собствеността, подобно на честта, е само едно заместимо благо и затова първата се възстановява чрез rei vindicatio , а втората – чрез actio injuriarum . Как обаче да стане това, ако разбойникът е изчезнал зад девет планини в десета и не знаем, къде е той? Успокояващият отговор гласи: собственикът de jure наред с това разполага и с реивиндикационния иск, а пък „е резултат само на случайни, несвързани със самото имуществено право обстоятелства, ако в отделни случаи този иск не постигне целта си“. Това напомня на окрадения, който се утешавал, че крадецът не бил взел и инструкцията за експлоатация.
Други пък – и то принудени от обстоятелствата – допускат употребата на сила в случай, че става дума за много значителна стойност; при това обаче независимо от силния афект, в който нападнатият се намира, му вменяват задължението, да размисли най-прецизно, колко сила е нужна, за да се отблъсне нападението. Така той ще отговаря, ако счупи черепа на нападателя, без за това да има особена необходимост – та нали е могъл предварително и грижливо да изследва дебелината на черепа и надлежно да се упражни в правилната сила на удара, та да може да обезвреди нападателя с по-малко мощен удар.“

Не си ти, когато си прост. Или още за Доган-Местан и Анкара-Москва

29.12.2015

Първо и накъсо изводът. Нито Доган. Нито Местан. И нито Анкара, нито Москва.

Обяснението:

При конфликта Доган-Местан няма добър и лош. И двамата са отвратителни. Всеки от двамата е чужд агент и шпионин. Разликата е само в господаря, на когото служат.

Доста мислещи се за разумни българи обаче се прехласнаха по речта на Доган. Защо? Въпросната реч всъщност е доста слабовата композиция от три компонента:

1) половинчато верни и извадени от контекст констатации за европейски недъзи, от които никак не следват по необходимост изводите, към които доста пооглупелият, повярвал си и окъпан в малоумно възхищение оратор ни тласка в края на речта си;

2) езотерично-магически заклинания за морфични резонанси, колективни тела и портали, които видиотената публика попива с безропотността, която напълно неграмотният дължи на полуграмотния;

След като е „убедена“ чрез частично верните констатации по т. 1) и е ошеметена от арогантните малоумия по т. 2), публиката на Доган се повежда към основното в речта:

3) тезата за величието на Русия.

На вкиснатите от неупотреба мозъци се оставя въз основа на грешната предпоставка сами да си направят сбъркания извод „разбира се, с Матушката“.
Постигайки сами подвига на подсказаното заключение, въпросните вкиснати мозъци се възгордяват, остават в заблуда, че сами са стигнали до някакъв резултат и се чувстват издигнати
до мисълта на най-наглата фигура от прехода – Ахмед Доган

Тъй като десетилетната пропаганда и особености на българската народопсихология са размили разликата между „нагъл“, „хитър“, „умен“ и „мъдър“, вкиснатите мозъци са непомерно горди да се изправят в една редица не с кого да е, а с въпросния Доган. Оттук насетне собственото им прозрение в храсталаците на глупостта е непоклатимо.

Контра-аргументацията на Догановите простотии е излишна за разбиращите и няма да разубеди повярвалите в тях. Затова няма да я привеждам.

С тия редове само опитвам да предложа психологично обясение на тъпотата, която все по-победно шества по българските земи.
Колкото по-долно е качеството на една манипулация, толкова по-широк прием намира тя. За да не се става жертва на такива пошли позорища, трябва:

1) качествена журналистика;
2) образовано население;
3) достъпност на разумно алтернативно мнение;

И трите условия отсъстват без изглед за скорошна поява.

За „алтернативата“ Москва-Анкара. Алтернативата не е между Москва и Анкара; алтернативата е на Москва-Анкара.
Въпросът не е, да бъдем изядени или пребити, а да живеем достойно и добре. Затова алтернативата не е в избора между източен деспотизъм и агресивен ислямизъм, а в избора на Европа и западните ценности.
Лошото е, че деспотизмът и ислямизмът се натрапват. А западните ценности очакват сами да идем при тях. На собствен ход.

И докато не включим на собствен ход, Доган ще е най-успешният политик в България, а партиите ще са проруски, протурски или подкрепящи едната или другата линия.

В заключение: Чети и мисли. Не си ти, когато си прост.

А сега какво? И накъде? (след поредното неслучване на съдебната реформа)

27.12.2015

Ежедневните протести оттук насетне са безсмислени. Защото след първото претръпване сегашните властници ще развият синдрома „Орешарски“ – настъпване на доживотно безсрамие.

Тъй като обаче изборите няма да са утре, не можем да губим време в жалби, клетви и резигнация. Съдебната реформа нито е умряла, нито следва да се смята за отложена за след нови избори.

Затова смятам, че трябва да се работи за следното (списъкът е отворен):

1) Настояване за нестаналите конституционни промени са безпредметни – този парламент е негоден за тях. Те могат само да се припомнят редовно, за да не забравя мнозинството позора си;

2) Безкомпромисно и постоянно искане, следващата част от реформата да се приеме от Парламента – тая, подготвена в измененията на Закона за съдебната власт. Тя е не по-малко важна от конституционните промени. При това – да се иска внасяне и гласуване на онези текстове на ЗСВ, което са подготвени от екипа на Христо Иванов, а не на поредните фалшификати;

3) Интегриране на прокурорите в исканията за реформа. В момента С. Цацаров опитва да ги противопостави на съда, като ги капсулира като „застрашена общност“;

4) Максимално отваряне на съсловните съдийски организации (ССБ, Висшият адвокатски съвет, Асоциацията на прокурорите) към всички юристи, не само към активните им членове с искания и идеи за реформа;

5) Приемане на подготвените вече изменения на юридическото образование от Министерския съвет;

6) Преодоляване на фактическия монопол на прокуратурата върху обвинението чрез промени в НК, НПК, ЗСВ и свързани с тях други актове;

7) Грижливо опазване от цялата реформаторски настроена общност на Лозан Панов, Христо Иванов и на всеки колега, застанал зад реформата от неизбежни медийни, прокурорски атаки и вероятни безчинства на изпълнителната власт;

8 ) Привличане на широк кръг НПО, неформални общности и отделни личности извън юридическите среди за обясняване и популяризиране на трудно разбираемата от неюристи реформа;

9) Част сме от ЕС и можем не само като (засега блокирали) държавни институции, а и като общество да искаме от ЕС подкрепа за възцаряването на европейската ценност върховенство на правото;

10) Да се държи под постоянно внимание КС, защото оттам могат да се предприемат неочаквани атаки срещу реформата.

Всичко това гражданското общество може да постигне чрез най-разнообразни форми на натиск, контрол и санкциониране на тези, които не го зачитат.

Властниците нямат никакво формално оправдание, че бездействат, защото нямали достатъчно мнозинство – всичко, което искаме от тях, може да се постигне с обикновено мнозинство в Парламента и с актове на правителството.

15 декември 2015