Отсреща имаме хора,
- Които наричат честността „наивност“;
- Които бълват по форуми, но ги е срам от имената си, та ги крият;
- Които мразят Ранобудните студенти заради смелостта им и заради собствената си пъзливост;
- Които не разбират, че нещо може да се прави не за пари, а за идеал.
Само ги вижте, на какво приличат:
- Ректорът на УНСС приканя студентите си да емигрират и плаши, да ги заключи.
Рефлекси от предишната му месторабота.
- Депутат от БСП предвожда мутри и фашисти да поругаят Университета и да го опръскат с кръв.
Рефлекси от 1925 година
- Председателят на църковното настоятелство на св. Александър Невски уволнява дръзналия да бие камбаната за Деня на будителите. Иначе казано – епископ Тихон въдворява тишина.
Липса на рефлекси и неспособност за рефлексия.
Като ги гледам, се сещам за думите на Max Liebermann – „не мога да изям толкова, колкото искам да повърна“.
Да не забравяме обаче, че изброените са просто слуги на скрити господари.
Което не значи, че са безобидни.
Което обаче и не значи, че трябва да ги мразим.
ЗАЩОТО:
Те се хранят от омразата ни и растат върху й. Не им я давайте и не рушете себе си.
ЗАЩОТО:
Не за омраза, а за погнуса са достойни – и то не те, а делата им.
Различавайте човека от делата му. Тях дамгосвайте, него привличайте.
Не отричайте никому шанса да се покае, поправи и развие. С омразата си го гоните по пътя на злото.
ЗАЩОТО:
Дори да победим с омраза – как после ще живеем с нея?
ЗАТОВА:
- Не клеймете тия, които не мислят точно като вас, като предатели, като платени, като комунисти и като каквото друго там си ненавиждате;
- Не правете списъци с врагове – оставете тоя специалитет да си го ядат ония, които си го умеят;
- Бъдете будители, но не будете никого силом;
- И не размахвайте юмрук, а протегнете ръка.
Иначе ще заприличате на тях. И те ще победят завинаги.
Не можем да забравяме и друго – че злодеите десетилетия наред градят безумно социално неравенство, от което оскотяват и прекалено богатите, и унизително бедните.
Богатите се самозабравят. Бедните стават страхливи, отчаяни и затова – безразлични. Те не ни припознават като свои защитници и нашата битка не смятат за своя.
Тази пропаст между имащи и нямащи е съпричинена от партията, която колкото по левее на думи, толкова по корпоративна става на дело.
Затова няма да приканвам, да викаме „Оставка“, а ще призова непрестанно да си повтаряме думите на Александър Кьосев „Така повече не може“. И да правим така, че повече да не могат.
Те се страхуват. Панически. Ядат се един друг, бягат в „тежка чужбина“. Започват да хапят наоколо. И – защото злостта е емоция, която умеят твърде добре – ще хапят и след години.
Ignore. Няма безплатен обяд. Може и вас да ухапят.
Показвайте белезите си. С гордост.
И ги разобличавайте. С мъдрост, смелост и неотклонност.
Така от безсилната ярост ще преминем към справедливия гняв.
Не когато сме много. А когато сме достатъчно.
Протестът вече е успял и продължава да успява с всеки ден, в който:
- Не стихва;
- Намира нова форма;
- Назовава конкретно опозорено име;
- Препречва поредното безобразие;
- Осуетява наглост.
Успява всеки ден, в който:
- Ги е страх, да влизат през парадния вход;
- Се боят, да водят стенограма за срещите си;
- Лъжите им се разобличават, а сценариите – провалят;
Успява всеки ден, в който на тях е по-трудно, а ние дишаме по-свободно.
Битката е безкрайна, ежедневна, а напредъкът ще ни се вижда бавен.
Посоката обаче е ясна за всекиго.
И затова всеки трябва да участва.
- Там, където е.
- С каквото може.
- По какъвто начин реши.
А който бездейства – предава себе си. Бъдещето си. Децата си.
Да не каже после, че не е разбрал.
Прочее, ОСТАВКА!
(Това са думите ми на протестния митинг пред Университета от 10 ноември 2013 г.)
Макар да не съм почитател, по разни причини, на протеста след 24.10.2013 г. в У-та, но трябва да се признае, че текстът е добър в общи линии и вдъхновяващ.
Поздрави!
Здравейте доц. Таков,
Ще си позволя да цитирам следните Ваши думи:
„Отсреща имаме хора, Които наричат честността „наивност“;……… Които не разбират, че нещо може да се прави не за пари, а за идеал.“;
Когато сте казали тези думи, бил ли сте искрен със себе си и с хората, на които сте ги казали? Когато човек съди другите за пороците и слабостите им, най-малкото е задължително той да ги няма – иначе е един от тях. Нима не сте попадали в клопката от изкушения, които са Ви предлагали богатите, силните на деня и в същото време сте пренебрегвали „наивните“ слаби на деня. Колко пъти сте заставали безрезервно на страната на истината и справедливостта? Можете ли да кажете с ръка на сърцето, че не сте обръщали гръб на чувството Ви за справедливост и на юриста във Вас, стимулиран от подаръците на онези самозабравили се богати и силни на деня и в същото време не сте бил глух и сляп за справедливостта, отстоявана и защитавана от слабите, неизвестните, обикновените хора………
Това ви го пише един обновен човек, който не е от силните на деня, но който знае от контакта си с Вас на професионалното поприще (в АС при БТПП), че не сте бил искрен, когато сте казали това на младите хора! Вие защитавахте силните на деня (самозабравилите се богаташи) и същевременно унизихте слабия, търсещ справедливост. Затова, когато нападате „професорската шесторка“ от КС, припомнете си, че и Вие сте бил на тяхното място, заставайки зад безочливата безпардонност на парите и властта. Гузният Ви поглед, когато сме се засичали по софийските улици, ми подсказва, че съм бил прав, когато Ви пиша тези редове.
Останете си със здраве! Не Ви се сърдя, защото Ви разбирам – в днешното комерсиално време трудно сте отстоява каузата да си човек с главно „Ч“. Написах Ви тези редове, защото се възмутих от това, че сте застанал зад кауза и изричате думи, в които не вярвате.
Светослав Пенков
Много ми харесаха два абзаца от публикацията:
„Затова няма да приканвам, да викаме „Оставка“, а ще призова непрестанно да си повтаряме думите на Александър Кьосев „Така повече не може“. И да правим така, че повече да не могат.“
Истината е, че в момента сме на ръба на оцеляването си като Държава. Не, нямам предвид като територия или дори като етническа група, а именно като политическо обединение. Като общност от хора, които са свързани от общо минало и имат общо бъдеще. Напротив – идентифицирането на отделния гражданин с Държавата е стигнало степен, която може да се изрази съз заглавието на новопоявилата се песен на един български шоумен – „нема такава държава“. И поради тази причина в момента сме в състояние на война. Но това не е война с полицаите пред сградата на народното събрание, или с контрапротестиращите или с малцинствата или дори с народните представители. Това е война със самите нас, със страха, който ни е изпълнил. Това е война, която се води всеки ден, в душата на всеки човек и се печели трудно. Война, в която трябва да избираш трудния път пред лесния, в която трябва да избираш дали да помогнеш на някого или да останеш безучастен, дали да говориш или да си замълчиш и да гледаш в земята, дали да помислиш нещо лошо за другия или първото да извадиш треската от собственото си око. Това е война, която не може да се спечели със сила, с налагане, побеждава се само с вяра, че няма невъзможни неща, че животът ни не е безмислен и не приключва с пребиваването ни този свят. Трудно е да се съпротивляваш, когато трябва да ходиш на работа, за да си храниш семейството, когато трябва да си плащаш кредитите, за да не ти вземат жилището, когато между теб и гладната смърт стои само минималната пенсия. Тази паяжина на малки и не съвсем възвишени зависимости е оплела цялото общество. Ако утре работодателят ти каже в прав текст – ще отидеш на протеста на еди коя си политическа сила, защото за мястото ти чакат още двадесет души, какво ще сториш. Именно затова ми харесва израза „така не може повече“. С тези думи трябва да се освободим от вътрешното си робство и едва след това ще можем от външното. Защото какво ще стане, ако утре правителството подаде оставка? Тези, които ще го свалят от чисти морални подбуди за по-добър живот ще бъдат най-неподготвени. Партиите – стари или в процес на учредяване вече са подготвени за този сценарий със схеми за купуване на гласове, със схеми за разводняване на вота чрез генериране на отвращение, чрез схеми за коалиране и всякакви политически прийоми, които ще изолират тези, които наистина могат да изведат спасят родината. Напротив – студентите са неподготвени за това, което трябва да стане … ПОСЛЕ. Това е по-важния въпрос, на който първо трябва да се отговори. Какво ще правим – ако ще управляват честни хора, кои са те, ако ще приемам нова конституция, къде е проекта, кой проблеми трябва да решим, в каква последователности с какви средства. За да успее призивът „оставка“, тези въпроси първо трябва да получат отговор. Това обаче не означава, че съпротивата трябва да спира, напротив. Във всеки един момент трябва да си казваме „повече не може така“, „какво мога да направя аз, макар и сам“. Рано или късно в един момент натрупването на апатия във всеки от нас трябва да включи червения бутон, който да събуди духът, който всеки от нас носи в себе си. Дух на столетията, който носи кръвта на стотици хиляди войници загинали за отечеството, на хиляди обикновени български селяни, които са възставали, гонени и клани, за свободата ни. Ние носим свещен и кръвен дълг към тези хора, макар невинаги да го съзнаваме. Ами ако те бяха казали – я да си гледам жената и децата, че ако си вдигна главата турчинът ще дойде и ще ме заколи, или защо да марширувам ден и нощ към Сливница, за да ме застрелят сърбите. Да си добре приспособен към болно общество не е признак на добро здраве и ако някой чувства как „час подир час насъбран вълчи бяс вие в нас“, то това е признак, че духът му е жив в него не са угаснали съпротивителните сили. И ако един ден пречупим страха у себе си, то ще е именно с думите „така повече не може“. А човек, който не се страхува е непобедим. Нашата шайка рабойници добре знае това и ще направи всичко възможно, за да ни уплаши. Ах, как съжаляват само, че го няма вече „Белене“, да ни пратят да бутаме вагонетките, докато умрем.
Другият цитат, на който искам да обърна внимание е заглавието:
„Който бездейства – предава себе си. Бъдещето си. Децата си.“
Всеки от нас носи душа, която нито е възникнала от нищото, нито случайно е на този свят. Без нищо сме дошли и без нищо пак ще си отидем. И ако в нас има нещо добро, то трябва да даде плод иначе животът ни е лишен от смисъл, иначе тялом сме живи, но душевно мъртви. Защо Христос казва „аз победих света“? Или защо се обръща към Пилат Понтийски с думите „ти не би имал тази власт над мен, ако не ти беше дадена свише“. Смисълът на живота ни е да оставим най-доброто от себе си на този свят, да се освободим от страха, мързела и апатията. Да бъдем „човеци“, а не хора. Животното няма избор, то следва инстинктите си, никога едно животно няма да направи грешна постъпка. Напротив – ние имаме избор, значи имам власт над собствената си съдба. От нас се очаква да направим нещо, докато сме тук на този свят, а какво е то всеки от нас трябва да намери отговора в себе си, той не може да дойде отвън. Ще подскажа само, че ние също трябва „да победим света“. Да действаме, да покажем, че ненапразно сме тук. Не можем да чакаме друг да реши проблемите ни, друг да ни извоюва свободата, друг да я изстрада вместо нас, друг да ни носи кръста. Как можем да вярваме, че поколението, което идва след нас, ще победи в тази борба, ако ние не намираме сили в себе си. Как можем да се надяваме, че то ще се бори, ако не му дадем личния си пример.
Уважаеми доц. Таков,
Благодаря Ви за това, че жертвате авторитета и доброто си име (гечинмекът, както би казал покойният З. Стоянов) в името на една по-добродетелна България!
Благодаря Ви, че разчупвате повсеместното мнение за хипотрофията на морала у българския юрист!
Благодаря Ви, че вече години наред разобличавате порочността, некадърността и абсурда, владеещо нашето законодателство!
Благодаря Ви за лекцията по честност, достойнство и смелост, който никой друг не се сети да ни изнесе на нас- бъдещите юристи за толкова години!
Благодаря Ви, че рискувате и излизате напред с Вашето име, на фона на безименната тълпа студенти, която докато празнува своята нравствено-политическа еманципация, на Вас вече Ви кроят шапката!
Благодаря Ви за Дранговия пример, който ни давате!
Горд съм, че съм възпитаник на Юридически факултет на Софийски университет, където безпътните студенти откриха опора на рамото на своите преподаватели!
С уважение
Георги Върбанов
Г-н Герчев, казвате силни и истински думи! Кажете нещо за себе си. Юрист ли сте? Аз съм адвокат. И аз мисля като Вас. Този страх ни утрепва.
Pozdrawyawam Wi za inteligentniya i prawdiw analiz. No borbata po tozi na4in s komunistite 6te bade mnogo izto6titelna i mnogo prodaljitelna. Wyarno e 4e towa e nai-trainata pobeda ,ako waob6te nyakoga se postigne. Raz4itam powe4e na geneti4nata promyana, t.e. da se rajdat po razumni i wazpitani i misle6ti balgari. Komunisti4eskata demagogiya e nesrawnima s 4owe6kite blagodeteli. No zastawam iszyalo zad Wa6ite pozizii. Izwinyawam se 4e pi6a na latiniza, pi6a Wi ot Rumaniya. Uspeh. Petrov
Блестящо красноречие и по книгите Ви съм убедена, че сте блестящ юрист – именно Блясък е корена на това определение. Добре,че не сте ме изпитвали! Но при все, че се чувствам вдъхновена и закелеймена като се припознавам в бездействащите според Вас, които считат честността за наивност, мисля следното:
Прав сте, че така повеча не може, че постоанстовото на този протест коригира това нетъпримо безочие на властта, не вижза освен протест, къде е конструктивното в този риторичен шедьовър?! Само учене и труд ежедневно и постоянно и всеотдайно там където сме за мен са по-доброто поведение от този постоянен протест така повече не може! Как може тогава и защо да повръщаме това, което сме изяли.Защо требва да сме „против“, като трябва да сме „за“ нас, бъдещето и децата си. „всеки трябва да участва. Там, където е. С каквото може. По какъвто начин реши.“ Така тези на които искате оставка, ще оставят властта и някой трябва да я вземе. Кой е този честен и с нов морал, който ще напрови моя и на всеки живота по-добър- разбирам морален будител, който ще ми протегне ръка. Явно за мен не трябва да има място в тази нова държава. Аз няма да сменя морала си – ходя съвестно на работа всеки ден, работя и опитвам да се развивам.Но понеже не протестирам с друго, освен с упорита работа по начина, по който вярвам, че е правилно и са ме учили родителите, учителите, работодателите и колегите ми, и най-вече очакванията на детето ми и мъжа ми – бездействам- нали така беше по аргумент от противното. Е, Вие като един Бенковки изгорете „къщата ми“- разбирайте моя стар морал, за да нямам къде да се върна и да нямам какво да браня в еснафския си живот -но аз като непригодна за Вашия вид борба, опредено ще бъда сред „неизбежните жертви“. Аз не споделям възгледа, че честността не може да бъде мъдрост, а това е само приорите на наивността. Лошо е че младостта вес пове обеча се характеризира не само с наивитет, а с мързел и инфонтилно тропане с крак: „дай, дай, дай, си оставката!“
Да, г-н Тотев, може да се каже, че сме колеги. Работих няколко години като сътрудник в адвокатска кантора, а съвсем скоро ми предстои вписване в колегията.
Прав сте, страхът е който ни управлява, а не непременно правителството. Живеем със стереотипи, които са ни предадени от предходните поколения – „Преклонена главица, сабя не я сече“, „По лошо от това не може да стане“, „От мен нищо не зависи“ и много други. Тези стереотипи обаче не са плод от петвековното турско робство, а от един много по-близък до нас период – 1944-1989г, през който върху съзнанието на хората е било интензивно въздействано с „академично“ разработени методи за подчинение и контрол. Вкоренена е една цяла система от условни социални рефлекси – страх, възнаграждение, противопоставяне. Сега трябва да се преборим именно с това. Имам си един много любим цитат от филм, макар и американски, казва се „Роки Балбоа“. Там Роки е вече възрастен, но иска отново да се боксира, докато синът му го убеждава да се откаже и дори го обвинява, че ще направи и двамата за посмешище, а отговорът е:
„Нека ти кажа нещо. Не целият свят е красив и прекрасен. И ще те свали на земята, ако го оставиш. Ще станеш един никой, за когото животът просто е прекалено тежък. Но не е важно колко силно удряш. Важно е колко удара можеш да понесеш. Колко удара можеш да понесеш и да продължиш нататък. Така се раждат победителите. Ако знаеш колко струваш, покажи го и на другите. Но не прехвърляй вината върху другите. Само страхливците правят това, а ти не си страхливец. Винаги ще те обичам, независимо от това какво ще стане. Ти си мой син. Ти си моята кръв. Ти си най-доброто нещо в живота ми. Но докато не започнеш да вярваш в себе си, ти няма да имаш живот.“
Когато се колебая в дадена ситуация какво да направя, си задавам въпроса, какво бих направил ако не се страхувам. Така намирам правилния отговор. По този начин трябва да постъпва според мен всеки от нас. Иначе ще си живуркаме на топличко и срещу живота, който ни е даден няма да допринесем нищо от себе си.
Заглавието, което сте написали е страхотно. В крайна сметка ако не се борим за това, което искаме то ние самите се предаваме, предаваме своето семейство и децата си. Какъв пример ще им дадем ако за всичко се отказваме и започваме да обвиняваме държавата в която живеем. Може би ако отидем другаде това няма да се повтори. Тогава нека се замислим, който реално е виновен за живота, което водим.Нужно е да разберем, че ако лъжем , то лъжем самите себе си и в крайна сметка истината винаги излиза на яве.