(проф. Петко Станев Попов, 1932 – 2011)
Сбогом, професоре.
Вие ми подарихте една осъществена мечта.
Една вечер преди 20 години старият бакелитов Siemens вкъщи звънна. Бяхте Вие. И в присъщия Ви стил безапелационно рекохте „Какво правиш бе, младеж? Готов ли си за упражненията си в сряда?“ Замрях от изненада и не можех да повярвам, че студентската, а и детската ми мечта – да преподавам - се осъществява.
Тя се осъществява и до днес. Благодарение на Вас, професоре.
С Вас си отива една епоха.
В тая епоха катедрата ни беше като единно семейство. Вероятно по-голямо от разумното. В което не всеки обичаше всекиго. Вие бяхте бащата на това семейство.
И все успявахте да спогодите, да разпределите и да усмирите. С привидната си хаотичност смогвахте всякога да въдворите ред.
Давахте път. Бутахте ни по него. Понякога силом. Понякога напразно. Винаги с обич.
Сега не дават път. Спъват по него. Понякога подло. Понякога с грубост. Понякога с безразличие и никога с обич.
Благодаря Ви, професоре.
Вие ме обичахте. Знам го. И аз Ви обичам. Знаете го.
Сбогом.
Едва днес, преди малко, научих за смъртта на един от любимите ми преподаватели – проф. дюн Петко Попов. Стана ми много мъчно. Хубавите, свестните хора, един по един си заминават. Отиват си от нас. БЯХМЕ ПРИЯТЕЛИ С НЕГО! Беше невероятен преподавател и човек. Бог да те прости професоре. Искрени съболезнования на семейството.
сем. Димитрови – Враца
Със закъснение от почти три години научих за смъртта на професор Попов. Моите най-искрени съболезнования на близките и семейството му. Не ще забравя никога лекциите и упражненията на професора. Толкова много неща ни научи той, неща, които и до днес използваме в професията ни. Поклон!