На 17 декември смъртта ни раздели.
Отиде си моят мъж, моят най-предан приятел, моят любим,
моят Божи дар, моят Тео
ТЕОДОР ЛЮБЕНОВ ПИПЕРКОВ
Ти беше Учителят за всички твои любими студенти, а ние – опората, която ти даваше сили да се завърнеш при тях – енциклопедичен и духовит с намерения и нечовешки възможности да им говориш половин денонощие без прекъсване. Ти беше този, който вдигaше на крака препълнени аудитории, но и едва влачеше крака, прибирайки се у дома с неизменната огромна чанта, пълна с книги - твоят живот. С тях не искаше да се разделиш до последната си минута. Раздели се с живота.
Избра да си тръгнеш внезапно, обкръжен от студентите си, които те боготворяха. Избра да изпълниш преподавателския си дълг, вместо да се опазиш и да се погрижиш за себе си. На тях не казваше, че много ги обичаш, казваше го на нас. Раказваше ни за всички, които те спират навсякъде, за да почерпят от твоето знание и мъдрост, за добрите качества, които си видял у „децата“, които искаше да възпиташ и направиш не само добри юристи, но и Граждани.
Ти знаеше толкова много и толкова много обичаше да раздаваш знанието си на всеки, който би поискал да те чуе. Ти беше една философска вселена, изпълнена с поетични метафори, поднесена ни на чиния и с усмивка… като ябълка, от която всеки може да отхапе.
Опората, която ти беше особено важна бяхме ние – твоето семейство. Хората, при които ти винаги се връщаше, без които не можеше да дишаш, без които не можеше да пазиш равновесие заради желанието си да се раздаваш неудържимо и неразумно. Ние поемахме твоите разочарования и твоите лутания, но бяхме дарени с любовта и всеотдайността, която само ти можеше да дадеш така свободно, без везни и вменени отговорности. Ти никога не наруши принципите си, независимо от платената цена, защото знаеше, че ще те разберем и подкрепим. Ти беше най-добрият син, баща, съпруг и приятел. Фин и раним, с душевна мекота, която никога не надделя при тежък избор над онова, което считаше за редно, важно и достойно.
Сега си в обятията на твоите скъпи хора, които си отидоха от този свят, така както си отиде ти – внезапно и в отсъствието на най-близките до Сърцето си. Пазил си ни и си ни обичал с цената на себе си. Всяка минута, докато изчакваме да се съберем отново, ще си спомняме за споделените мигове, които ти така умееше да цениш и отбелязваш. Ние мислехме, че си вечен и можеш да понесеш упреците, които всеки ти е отправял, без да прецени дълбочината на мислите и чувствата, до която ти успяваше да се потопиш. Като в любимото си Море. Твоят символ.
Ти си Духът, който не си отива, защото няма да бъде пуснат – толкова си необходим. Не само на нас, а и на всички, които имаха щастието да общуват с теб. Оставаш. Такъв, какъвто умееше да бъдеш – неповторим и обичащ, прощаващ и обожаващ, всеотдаен и мил, верен до смърт. Моят Мъж. Единствен. Незаменим.
Почивай в мир.
P.S. Това, което не успях да ти осигуря докато дишаше. Любовта я имаш, тя е с теб. Ако бях на твоето място днес, ти щеше да произнесеш надгробното ми слово. Аз не мога като теб, никога не съм могла. Никой не можеше- и двамата го знаем. Затова прости, че се усмихвам. Нали раздялата ни трябва да е като първата ни среща? Прости, че те сгънах толкова много… че те затворих в един лист – формат А4. Можеше да се огранича до думата „море“? Да, чух те. Знам, че си съгласен да се затвориш само в четири букви, когато времето и пространството за изгубили значението си за двама ни.
21.12.2013
Твоята Тони
На 17.12.2013 г. си отиде нашият съпруг и баща
ТЕО ПИПЕРКОВ
(06.07.1958 – 17.12.2013)
Веднъж ли сме умирали от жажда,
докато сме се давели на плитко?
Животът ражда първите миражи
в мъглицата над детското корито.
.
Човекът има правото на полет,
дори когато тялото му крета.
Аз неведнъж съм хващал морска болест
от плуване в измислени морета.
.
И кръговете сини под очите ми
не са от нощни пирове със музи,
а белег от биноклите, с които
поддържам денем своите илюзии.
.
Усилията винаги си струват,
дори когато раждат нова жажда.
Колхида може би не съществува,
но тихо, да не чуе екипажа.
Автор Добромир Тонев
Винаги твои,Тони и Любен
Всеки има право на полет, но не всеки може да лети…. а студентите летяха с негова помощ…. Трудно е, когато знаеш, че няма кой да те понесе по този начин отново, а толкова искаш…. Остава ни утехата, че знаем посоката и знаем колко сме ниско… Остава утехата, че някога сме погледнали от високото… Остава ни утехата, че той ни чака там, а от нас се иска само да вървим (летим) – стига да можем….стига да искаме…
От един вечен студент по РП
Трогателно и много много вълнуващо в бездушния свят на мутиралите мозъци души. Не съм имала щастието да познавам този прекрасен Човек ..вашия, нашия……ТЕО.
Вчера бързах за важна среща и видях многото хора ,чакащи пред църквата за поклон пред ТЕО в пътят му към звездите. Загледах се в лицата на чакащите ….Елегантни, интелигентни, ведри, одухотворени ….не виждах съкрушителна скръб, поза …….а беше такъв прекрасен слънчев декемвийски ден ,сякаш специално за всичи ТЕО казва …..Не бойте се деца , слънчице пак ще има ! Поклон пред Учителя, Човека , Интелекта, Съпруга и Баща …ВАШИЯ НАШИЯ ТЕО. Вярвам, че ще помага от звездите !
Поклон пред паметта на един от най- вълнуващите лектори!
Като се има предвид какъв ужас е в „юридическия“, това не е просто загуба това е край. Започнах да уча в „Юридическия“ към 1991 и завършихме с държавни изпити през 1996. Имам спомени за губене на време; хора, говорещи от катедра (тази пък дума от къде идва), сковани писарушки с якета (защото имаше проблеми с отоплението), които ги слушаха и внимаваха да не изпуснат нещо за изпита и други картини, атакуващи мислите и чувствата на всеки човек, който го е грижа за образованието. И на фона на това – три изключения: Теодор Пиперков, Кристиян Таков (който не ми е преподавал и вече не помня как и къде е започнало познанството ми с него) и Александър Кацарски (чиито „ретро“ вид и маниер много ми харесваше). На едно вечерно упражнение на Теодор Пиперков спря тока (да речем да е било 1992 г. ; през зимата) по средата на едно изказване на колега, подканен, разбира се от Теодор да каже нещо. Теодор светна с фенерче в лицето на колегата и спокойно, но настойчиво го подкани да продължи. Това е история от преди повече от 20 г. Единствената случка от сградата, където съм учил право, от която ми идва да се усмихна.