Все по-често си мисля, че моралът и възгледите ни са по-скоро вродени, отколкото придобити.
Когато спорим, то не е, за да убедим някого или да проверим себе си. Правим го, за да чуем аргументите, които подкрепят нежеланото от нас. Но само за да можем следващия път да ги оборим по-добре. И за да перфекционираме собствените си доводи. Търсенето на истината е второстепенно. Ако е въобще от някаква степен.
Никого не можеш да убедиш. Най-много да го ядосаш.
Това е само наблюдение. Индиферентно. Моля, никой да не се чувства нападнат.
И аз съм си го мислел това – по какво се различават хората, които спорят без значение какво им се казва насреща; хора, които предварително не допускат да бъде променена позицията им. Мисля, че разликата с хора, които спорят, за да намерят нещо вярно за себе си, поради, което допускат да бъдат убедени от другия, е че първите просто не се интересуват от темата. Това прави безсмислено спорът с тях. Така е когато срещу теб е някой който говори само с пропагандни цели. Няма значение как е в действителност положението по въпроса, който дискутирате. Важното е да не се окаже, че не е прав. Втората ситуация е с хора, които просто ги вълнува темата. Имат интерес към нея и търсят, включително в спор (дискусия) с друг. В случаите от първия тип просто няма смисъл да се говори. Пропагандата е губене на време.
Абсолютно вярно – особено що се отнася до индоктринирани/подковани с идеите на социализма/комунизма/нацизма/фашизма персони. Такива псевдохора или полухора са винаги прави, дори и когато грешат – съвсем като любимата им партия/банда!
А всички посочени от мен политико-социални теории (и практики) малко или много се припокриват.