De mortuis aut bene, aut nihil. При съдия Румен Янков предупреждението е излишно. Обичалите го не се нуждаят от такова предупреждение. Мразилите го не смеят да престъпят запретата му. Едните са водени от пиетет, другите – от това, което те всякога са имали, а той – не: страха.
Спомените ми от него не са интензивни, защото са от сравнително къс период от време. Имах щастието, да се подоближа и дори – докосна до Румен Янков едва в последните години на живота му. Да се преодолее разстоянието до такива личности е винаги трудно. Неговата непосредственост и неголемеене само допълнително затрудняваха, защото добавяха още дължим респект към така или иначе наличното почитание.
1990 Първа среща.
Кабинет в Съдебната палата. Мрачен. С тежки ламперии. Призван да дъхти на страхопочтителност. Затрупано с много и дебели дела бюро. Някъде иззад делата се вижда Румен Янков. Пратен съм при него от моята адвокатка-патрон Лилия Касабова (някогашна негова колега – съдия). Той ми е дал едно от въпросните дебели дела. Аз нищо не съм разбрал от него, защото зрънцето на материалното право е безнадеждно оплетено в процесуалния лабиринт на едно първоинстанционно, две второинстанционни разглеждания и две произнасяния на Върховния съд. Делеше се автомобил „Запорожец“. Девета година поред. Колата вероятно отдавна не съществуваше, но продължаваше да броди като юридическо зомби. Правата върху нея обаче ликуваха и я надживяваха. Блестящият мозък на Румен Янков се занимаваше с човешката дребнавост и упорство, държащи тия права живи, а убиващи душата на титулярите им. Делото не ми беше станало интересно, бях се оплел окончателно в него, което опитвам да скрия в напоителни юридикообразни излияния пред Румен Янков. А той ме гледа хитро, вътрешно усмихнат, но далеч от всякакъв присмех. И казва думите, които всеки приписва на собствения си учител „Моето момче, като вземеш едно дело, сложи го на сърцето си. Каквото то ти каже, това е вярното.“ И добавя съзаклятнически: „Ако си добър юрист, ще намериш, как да го обосновеш.“
После понечва да завери стажантската ми книжка, но не намира химикалка. С трепет, съчетан със суетност, му подавам един наследен от знам ли кого „Pelikan“ от 40-те години и гледам с тревога, как перото се разкрачва под силния натиск на пръстите му. Промърморва „И аз имам такава вкъщи.“
Нищо специално; въпреки това – незабравимо. При забележителните хора е така. Дори на най-баналните им действия отричаме ежедневността, а търсим да ги снабдим с нещо особено. Защото имаме нуждата от това особеното, а у себе си не го намираме достатъчно.
Средата на 90-те години.
Тъй като не съм възприел фактите непосредствено, от това и свидетелско показание не може да излезе, камо ли спомен.
Научих – с известно разочарование – че съдия Румен Янков бил станал адвокат. Не знам, какво го е тласнало да пробва да променя коловозите. Нито смятам, че някоя правна професия е по-горе от друга. Зависи, кой я облича. Трудно мога обаче да си представя съдия Янков като адвокат Янков. Мисленето на адвоката и на съдията – особено в закоравелите им от възрастта фази – са различни.
Не вярвам, че Румен Янков е бил щастлив от промяната. И затова я е изоставил. Припомням тази случка, защото си струва да се знае, че никой не е безгрешен, дори и при собствените си дела, а най-вече в тях. И защото трябва да се помни, че камъкът тежи на мястото си. И да се вярва, че никога не е късно ни за промяна, ни за признание на грешка, ни за поправка. Както Аристотел, който на стари години решил да учи математика, а учениците му го попитали „За кога, учителю?“ – на което той рекъл „Ако не сега, кога?“
2009 Разказ от Конституционния съд
Румен Янков председателства заседанието. Обсъжда се нещо животрептущо, за което една от политическите партии се е запънала. Партията си има надлежните хранени хора в Конституционния съд. Единият от хранените хора час по час напуща заседанието под предлог малка нужда. Видимо е, че докладва телефонно на Партията. При третия опит за излизане по въпросната нужда Румен Янков го пита „Абе, да нямаш цистит?“.
По думите на Румен срам не е последвал. По мои наблюдения издигане е последвало.
Съдия Румен Янков се чувстваше доста некомфортно в Конституционния съд. Явно му беше самотно там. Наскърбяваше го човешката слабост. Обиждаше го безпринципността на назначението на доста от колегите му там. Ядеше го невъзможността, слабите гласове на разума да надделеят достатъчно често над онова, което днес е прието да се нарича „политическо решение“.
Не мога да подкрепя твърденията си с конкретни негови реплики. Казани сдържано думи, презрително сгъване на края на устните, примирено обобщение от типа „такива сме хората“ ме карат да му припиша тия чувства. Дали са негови, доколко пък не са мои, не знам. Всяко възприятие е субективно. Но хора като него предизвикват възприятия. Те са като текстовете, които си струва да се препрочитат. Всеки открива нещо от себе си в тях. И се досъгражда чрез тях.
В Конституционния съд съдия Янков реагираше с прочутите си особени мнения. Те трудно могат да бъдат разбрани извън контекста на решенията, на които се опълчват. Както след време и делата му трудно ще бъдат разбирани от хора, които не са го познавали. Вероятно ще ги подценяват или намират за самопонятни. Защото ще забравят, че „времето е в нас и ние сме във времето“.
2010
Семейството ми е пред крушение. Крушението изглежда неизбежно. Смазан съм. Румен Янков е един от малцината, с които споделям страха си. Не се опитва да ми пробутва рецепти. Само предписва своя илач „Работи и забравяй! Ако не забравяш, работи още повече.“
При мене тая точно упойка не действа. Знам го. Но действа утехата, че мога да споделя и това с него. И че то остава там и там умира. За да се прероди в подкрепа, която може да се получи само от приятел. И която се усеща в мълчанието, в деликатното ненатрапване на темата и в усещането, че дори някой да те е напуснал, има други, които неотменно са с тебе.
2010 Арбитражното дело
Арбитражно дело. Едната страна – видимо права – си е наел малоумен защитник. Защитникът с дебилна енергичност прави и невъзможното, да провали тезата на клиента си. Румен Янков е председател на арбитражния състав. Явно и на мен, а и на другия колега е дожаляло за ищеца. Състезателното начало в арбитражния процес обаче ни кара, да седим пасивни и с каменни лица да гледаме позора на адвокатската професия.
След делото го питам – справедливо ли е сега такова нещо – тоя окончателно провали интересите на горкия човек! Той измърморва привидно равнодушно „Моето момче, да не мислиш, че са се намерили случайно?“ Стените на арбитражната зала се разтварят в космическа безкрайност, границите между изравнителна, разпределителна и божествена справедливост чезнат.
А Румен Янков леко прегърбен невъзмутимо излиза от залата. Кой разбрал – разбрал.
____________
Хората като него, без да ни дават доброто наготово, ни карат да го извлечем от себе си. Хранят надеждата, че то съществува. И същевременно представляват огромна опасност за по-слабите от нас: когато си отидат от мира сего, ни лишават от опора, а на мнозина дават оправдание от типа „на кого ни оставяш“.
Оставил ни е на нас си. И ако имаме почит към него и дълг към себе си, няма защо да кършим пръсти и да оправдаваме лентяйството си с „накъде без него“, а да потърсим посоката. И да я поемем. С всичкия риск от грешки. И с всичкия риск от грях, който всеки действащ поема, за да изкупи частица от грешността на света.
Requiescas in pace, Judice!
Кристиан Таков
Много Ви ценя като колега, доц. Таков, но струват ми се неподходящи думите в увода! Още повече, разбирам от следващите редове, че много уважавате съдия Румен Янков! Той беше от малцината съдии, които разглеждат делата sine ira et studio! СВЕТЛА МУ ПАМЕТ!
„…невъзможността слабите гласове на разума да надделеят достатъчно често над онова, което днес е прието да се нарича „политическо решение“ продължава да е факт. Какво да правим тогава с безумията, изобилстващи в политическите решения, и представяни ни като единствено възможните?
И ние, в целостта ни като общество, продължаваме да приемаме?