Съд. Разум. Държавност (по повод 135 години Върховен касационен съд)

Уважаеми г-н Президент,


Почитаеми и достойни Председателю на Върховния касационен съд,

Скъпи колеги и приятели съдии,

Приветствам и малцината присъстващи тук български властниц.

Специално поздравявам обаче г-н Христо Иванов, Министър на правосъдието в оставка – оставка, която онзи ден  тури непостижими нравствени жалони за огромна част от българската политическа класа. Непостижими, защото непонятни

Ваши Превъзходителства,които гледате, какво става в България, и съм сигурен, че голямата част от Вас не само го гледат, а го и виждат

Преди всичко, да поясня заглавието на това, за което ще говоря:
става дума за Върховния касационен съд, за здравия разум и за българската държавност.


Държавността е усещането за смисъл от това , да живеем заедно на едно място с още няколко милиона души. Държавността има оправдание само ако прави хората щастливи.

Всяка от трите власти или съзидава, или руши държавността по своему:

-          Законодателят – с мъдри или с несполучливи закони;

-          Екзекутивата – с ефективност или с некадърност.

Съдът пипа по нещо свещено – чувството за справедливост. Ако съдът дезертира от длъжността си, той трайно фрустрира хората, убива вярата им и ги развращава. Ако е на мястото си, прави ги силни.

Реакцията срещу лошавостта на всяка от трите власти е различна.
Срещу първите две власти може да има организиран протест – защото с действията си поначало засягат мнозина и наведнъж.
Срещу съда обаче трудно се акумулира енергия – защото решенията му удрят отделния.

На лош съд обществото реагира не с гняв, а с по-страшни неща – с недоверие към съда, игнориране на правото и саморазправа вътре в обществото.


За съда в България, включително и за Върховния касационен съд вярвам, че много повече съзидава, нежели да руши.

И именно

-          Защото правораздаването е свещенодействие;

-          Защото вярвам, че голямата част от съдиите са жреци, а не попове;

-          Защото последното ми лично институционално упование е в българския съд;

-          И защото помня историята за пруския селянин, който, обезправен от местния феодал, твърдял, че вярва в правото, защото „в Берлин има съдии, които да го защитят“ – което е направило онази държава силна и я поддържа такава и досега;

И понеже, скъпи колеги, Ви приемам за свестни, разумни, израстнали, справедливи и човечни – не ще Ви венцехваля, а ще предложа да помислим заедно, как на 135-годишна възраст ВКС може да стане още по-свестен, по-разумен, по-израстнал, по-справедлив и по-човечен.

И по-млад. Защото, за да се гради държавност, трябва по повече от всичко от изброеното. А огромна енергия е нужна, за да създаваме усещането, че живеем в по-скоро справедлив свят.
И както казах: чувството за справедливост у хората е съдебното градиво на държавността.

Какво е обаче тя – тая справедливост, на която сме се посветили?

Тъй много са дефинициите й, та философите ги е досрамяло и са скрили неможенето си зад опити да я класифицират като „изравнителна – разпределителна – човешка – божествена“ и поне още десетина вида, стигайки дори до „екологична“.

Всъщност, тя е другото име на доброто.

Но пък за това, какво е „добро“, по света се водят и сега доста кървави спорове.


Ако справедливостта е аморфна, на какво да се опрем тогава? Можем на вярата. Можем на разума. Аз предлагам „исторически компромис“ – нека да е на вярата в разума.

Но и на разумът косъмът не е съвсем чист – във вековете значенията му са също десетина.

Търсейки яснота, накрая открих еднозначна дефиниция на разума само в един Краткий философский словарь от 1953 година. Но не си струваше, да я запомням.

Така пак се сблъсках с многозначието. Кант озаглавява три от произведенията си „Критика на чистия разум“, „Критика на практическия разум“ и „Критика на способността за съждение“. Дори и без предикатите в немския език има поне 7 термина: Verstand, Vernunft, Erfassung, Ergreifen, Ueberschau, Urteilskraft, Urteilsvermoegen – които явно не са стигнали, та към тях е прибавена и чуждицата „Raison”.

Примирих се и – перифразирайки Кенет Кларк – ще кажа „Никой не може да каже, какво е разумът; но като го видим, веднага ще го познаем“.


Като не мога да дефинирам „разум“, няма как да определя и какво е „здрав разум“. Като малка компенсация ще опитам поне да посоча някои от неговите врагове. Това са:

  1. Лошият стил – защото го замъглява;
  2. Правният позитивизъм – защото тласка разума към греха на суетата и собствената му прослава, а оттам – и към бездните на логическите грешки;
  3. Творенето на все нови и все повече правила – защото предлага удобна индулгенция за отказа ни да мислим.

Всъщност, изброявайки враговете на здравия разум, трябваше да започна с най-големия – ГЛУПОСТТА. Но тя е тъй вездесъща и жизнерадостна, че смятам борбата с нея за безнадеждна. Да я преодолеем не можем – вероятно защото я отричаме там, където я сварваме най-често – у самите себе си. Можем обаче да я отслабваме, като борим изброените й вече съюзници.


А сега – поотделно и накъсо за враговете на здравия разум.

Лошият стил, който традиционно шества из много от съдебните ни решения, за съжаление не е чужд и и на ВКС.

За съдебните ни актове често може да се каже: „Тъй дълги са, та забравих началото им, затова не разбрах средата им, а с края съм определено несъгласен“.
Тук важи старият принцип, че размерът има значение – само че с обратен знак.
Обилието на възпроизведените факти не скрива липсата на мислене; copy-paste-ът на съдебни мантри от типа на „като прецени доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност“ всява досада и разочарование; липсата на структура на текста и спънатият език отчайват и пречат да открием ценното в съдебния акт.

Позитивизмът, дошъл като отрицание на безотговорния стил на естественото право и мистицизма на историческата школа, се е изродил.
Той се е изродил в логика, осиротяла в своята самодостатъчност.
Той е самокапсулирала се вяра, че светът може да се обхване в простовата понятийна система.
Той е преклонение пред някакъв мъдър и съвършен законодател, който, както знаем, принципно не съществува, у нас – никак, а сега – видимо хич. Позитивизмът, в престъпен сговор със сбъркана логика, често води до нетърпими резултати.

Позитивизмът у нас е на висока почит – защото освобождава съда от отговорност за резултата на актовете му и прехвърля тази отговорност („Законът така гласи“) върху законодателя – който, както видяхме, нито е мъдър, нито съвършен, нито пък може да отговаря – поради аморфността и променливостта на персоналния си субстрат, а знае ли човек – може би и поради проблем с вменяемостта.

Спомням си за спор между великотърновски съдия и игумена на Преображенския манастир отец Георги. Съдията – правейки несправедлив и вероятно неверен извод – троснато казва на отеца „Това е! Такъв е законът!“ На което отецът го пита „А ти за какво си?“.

Нека винаги си задаваме въпроса „А ти за какво си?“, ако законът ни изглежда „такъв“.

Все новите и все повечето правила. Тук не говоря за големия грешник – законодателя. Тук въставам срещу ставащата неудържима и като обем, и като качество „задължителна практика“ на ВКС (така, както тя е наречена от самия ВКС в ТР 1-2009 ОСГТК).

Няма да се впускам в позитивистични анализи, защото току-що заклеймих позитивизма. Само – в духа на здравия разум:

  • Ще споделя, че „задължителна практика“ на ВКС само по общата част на един закон – ЗЗД, преди година възлизаше на около 8 000 стандартни страници;
  • Ще припомня, че няма правноинформационна система, която да позволи разумно справяне с тоя обем;
  • Ще уведомя, че освен в няколко бивши съветски републики, в Република България и никъде в континентална Европа няма реликт, подобен на уредените от ЗСВ задължителни тълкувателни решения;
  • Ще Ви провокирам с въпроса – съвместимо ли е с Конституцията, съд да нормотвори?;
  • И накрая ще попитам – ако задължителната Ви практика е грешна, а съдилищата са обвързани от нея, как ще поправите грешката?

Знам, че посочих титанични противници – лошия стил, позитивизма и играта на законодател и че Ви предизвиквам, да встъпите в двубой с неизтребимата хидра на човешката глупост.

Знам, че има десетки поводи, тая борба да не се води, да се изостави или да се обяви за изгубена a priori.

Ала има стотици хиляди Ваши актове, които доказват, че тази борба е водена, поддържана и – под черта – решително печелена вече 135 години.

Пребъдвайте, скъпи мои колеги!

11-12-2015

10 коментара по “Съд. Разум. Държавност (по повод 135 години Върховен касационен съд)”

  1. ГЕНОВЕВА КАЗАКОВА казва:

    Моите почитания са за ВАС, г-н ТАКОВ !!! ПРЕКРАСЕН анализ ! Доживях да чуя от български съдия ,че едно дело може да бъде анализирано и отсъдено по съвест ! ПОЗДРАВЯВАМ ВИ със 135 -годишнината на ВИСШИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД !

  2. Стефан Тихолов казва:

    Чест и почитания, доктор Таков – за позицията и борбата за право!

  3. Рени Карастоянова казва:

    Благодаря .

  4. Д-р В.Попов казва:

    Поздравления!
    Имам вяра

  5. д-р Живко Железов казва:

    Благодаря Ви,Докторе споделям мисленето Ви,но Вие го вербализирате много по добре от мен.Бъдете жив и здрав!

  6. Деси Загорчева казва:

    Страхотно. Поздравления!

  7. Йорданка Саръиванова казва:

    Благодаря, Кристияне! И за смисъла и за езика!

  8. Доротея Луканова казва:

    Уважавам всеки текст, който в безпощадната си аргументация е всъщност ясен и точен! Благодаря Ви!

  9. Демир Демирев казва:

    браво за статията
    замислих се какво е глупостта?
    простете ако ви се стори неетично, но ме сърби да ви предложа дефиниция
    МОЯ
    НЕ съм я преписал
    Та според мен ГЛУПОСТТА е мисловен процес на взимане на решение, за действие което произвежда грешка.

  10. Даниела Цонева казва:

    Поздравления! Прям, интелигентен, честен, смел и млад – такива политици ни трябват. Ако имаше начин бих гласувала с две ръце, да станете главен прокурор.

Вашият коментар