..:: Christian Takoff ::..

На 17 декември смъртта ни раздели.

Отиде си моят мъж, моят най-предан приятел, моят любим,

моят Божи дар, моят Тео

ТЕОДОР ЛЮБЕНОВ ПИПЕРКОВ

Ти беше Учителят за всички твои любими студенти,  а ние – опората, която ти даваше сили да се завърнеш при тях – енциклопедичен и духовит с намерения и нечовешки възможности да им говориш половин денонощие без прекъсване.  Ти беше този, който вдигaше на крака препълнени аудитории, но и едва влачеше крака, прибирайки се у дома с неизменната огромна чанта, пълна с книги - твоят живот. С тях не искаше да се разделиш до последната си минута. Раздели се с живота.

Избра да си тръгнеш внезапно, обкръжен от студентите си, които те боготворяха. Избра да изпълниш преподавателския си дълг, вместо да се опазиш и да се погрижиш за себе си. На тях не казваше, че много ги обичаш, казваше го на нас. Раказваше ни за всички, които те спират навсякъде, за да почерпят от твоето знание и мъдрост, за добрите качества, които си видял у „децата“, които искаше да възпиташ и направиш не само добри юристи, но и Граждани.

Ти знаеше толкова много и толкова много обичаше да раздаваш знанието си на всеки, който би поискал да те чуе. Ти беше една философска вселена, изпълнена с поетични метафори, поднесена ни на чиния и с усмивка… като ябълка, от която всеки може да отхапе.

Опората, която ти беше особено важна бяхме ние – твоето семейство. Хората, при които ти винаги се връщаше, без които не можеше да дишаш, без които не можеше да пазиш равновесие заради желанието си да се раздаваш неудържимо и неразумно. Ние поемахме твоите разочарования и твоите лутания, но бяхме дарени с любовта и всеотдайността, която само ти можеше да дадеш така свободно, без везни и вменени отговорности. Ти никога не наруши принципите си, независимо от платената цена, защото знаеше, че ще те разберем и подкрепим. Ти беше най-добрият син, баща, съпруг и приятел. Фин и раним, с душевна мекота, която никога не надделя при тежък избор над онова, което считаше за редно, важно и достойно.

Сега си в обятията на твоите скъпи хора, които си отидоха от този свят, така както си отиде ти – внезапно и в отсъствието на най-близките до Сърцето си. Пазил си ни и си ни обичал с цената на себе си. Всяка минута, докато изчакваме да се съберем отново, ще си спомняме за споделените мигове, които ти така умееше да цениш и отбелязваш. Ние мислехме, че си вечен и можеш да понесеш упреците, които всеки ти е отправял, без да прецени дълбочината на мислите и чувствата, до която ти успяваше да се потопиш. Като в любимото си Море. Твоят символ.

Ти си Духът, който не си отива, защото няма да бъде пуснат – толкова си необходим. Не само на нас, а и на всички, които имаха щастието да общуват с теб. Оставаш. Такъв, какъвто умееше да бъдеш – неповторим и обичащ, прощаващ и обожаващ, всеотдаен и мил, верен до смърт. Моят Мъж. Единствен. Незаменим.

Почивай в мир.

P.S. Това, което не успях да ти осигуря докато дишаше. Любовта я имаш, тя е с теб. Ако бях на твоето място днес, ти щеше да произнесеш надгробното ми слово. Аз не мога като теб, никога не съм могла. Никой не можеше- и двамата го знаем. Затова прости, че се усмихвам. Нали раздялата ни трябва да е като първата ни среща? Прости, че те сгънах толкова много… че те затворих в един лист – формат А4. Можеше да се огранича до думата „море“? Да, чух те. Знам, че си съгласен да се затвориш само в четири букви, когато времето и пространството за изгубили значението си за двама ни.

21.12.2013

Твоята Тони

На 17.12.2013 г. си отиде нашият съпруг и баща

ТЕО ПИПЕРКОВ

(06.07.1958 – 17.12.2013)

Веднъж ли сме умирали от жажда,

докато сме се давели на плитко?

Животът ражда първите миражи

в мъглицата над детското корито.

.

Човекът има правото на полет,

дори когато тялото му крета.

Аз неведнъж съм хващал морска болест

от плуване в измислени морета.

.

И кръговете сини под очите ми

не са от нощни пирове със музи,

а белег от биноклите, с които

поддържам денем своите илюзии.

.

Усилията винаги си струват,

дори когато раждат нова жажда.

Колхида може би не съществува,

но тихо, да не чуе екипажа.

Автор Добромир Тонев

Винаги твои,Тони и Любен

Вчера Ранобудните студенти са поискали от Ректора да спуснат черното знаме на Университета в памет на Тео Пиперков.
Черното знаме се спуска само при смърт на професор.
Ректорът е отказал. Трябвало е да откаже.
Ранобудните студенти въпреки това са спуснали черното знаме. Длъжни са били да не се подчинят.
Редът трябва да се спазва. И да се нарушава за екстраординерните. А всеки – да свърши своята част от работата.
И в смъртта си Тео предизвика щастливо съчетание на буква и дух на правото и мирно единение на наглед несъвместими поведения.

Тео Пиперков

06 юли 1958 – 17 декември 2013

За мъртвите обикновено говорят пресилени думи. За теб и пресилените думи са слаби.

Докато други се сдобиваха с титли, ти се задоволи, да бъдеш уникален.

Успяваше ако не да правиш, каквото искаш, то поне да не правиш, каквото не искаш. Което май е същото.

Съчетаваше изключителна деликатност с крайна неотстъпчивост. Не спореше с тези, с които няма смисъл. Даваше в обилие там, където ти се виждаше да си струва. Един път не те чух, да натрапиш мнението си – защото знаеше, че натрапването в света на идеите е безпредметно. В двадесет и седемте години, в които преподаваше, са те слушали десетки хиляди бъдещи юристи. Някои от тях освен да се слушали, са те и чули. И това е много; и ти го знаеше.

Съветваха ме да не дружа с тебе. Защото не си си написал дисертацията. Приятелството ни им се зловидеше, не защото ти им го отказваше, а защото нямаше как да го имат.

Имам невероятното щастие, да си ми приятел. Да сме били заедно дълго и често. И да нямам усещането, че съм пропуснал нещо в общуването си с тебе. Защото то изглеждаше безначално и безкрайно. Много ми е мъчно, че няма да сме заедно в обичайните досега форми. Ти обаче си ме учил, че ние юристите само намираме формата, с която да облечем същностното. А същностното си го знаем.

До някъде там и до някога – но пък завинаги.

Твой,

Кристиан

Г-н Ректор на Софийския университет,
Кога сте себе си – при речта на 25. септември 2013 г.

http://m.dnevnik.bg/analizi/2013/10/01/2151722_rektorut_na_su_ivan_ilchev_kum_studentite_vremeto_e/

или при заключителната част от позицията на ректорското ръководство от 29. ноември 2013 г.?

https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/novini/novini_i_s_bitiya/stanovische_na_rektorskoto_r_kovodstvo_na_sofijskiya_universitet

След разговор с Ректора на Великотърновския университет проф. Пл. Легкоступ по повод мое изказване в тазвечерното издание на bTV Репортерите (17. ноември 2013) – че окупиралите ауд 321 на ВТУ са заплашвани от Ректора – заявявам следното:
- казаното от мен е резултат от сляпо доверяване на казаното от студент от ВТУ, когото не познавам лично;
- не съм проверил твърдението му, а направо съм го разпространил по максимално публичен начин;
- Ректорът днес ме увери, че не е заплашвал никого;
- вярвам на Ректора;
- искрено съжалявам за разпространяването на непроверена информация;
- ИЗВИНЯВАМ СЕ НА РЕКТОРА НА ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ за твърдението си, че е заплашвал студенти.

Отсреща имаме хора,

-          Които наричат честността „наивност“;

-          Които бълват по форуми, но ги е срам от имената си, та ги крият;

-          Които мразят Ранобудните студенти заради смелостта им и заради собствената си пъзливост;

-          Които не разбират, че нещо може да се прави не за пари, а за идеал.

Само ги вижте, на какво приличат:

-          Ректорът на УНСС приканя студентите си да емигрират и плаши, да ги заключи.
Рефлекси от предишната му месторабота.

-          Депутат от БСП предвожда мутри и фашисти да поругаят Университета и да го опръскат с кръв.
Рефлекси от 1925 година

-          Председателят на църковното настоятелство на св. Александър Невски уволнява дръзналия да бие камбаната за Деня на будителите. Иначе казано – епископ Тихон въдворява тишина.
Липса на рефлекси и неспособност за рефлексия.

Като ги гледам, се сещам за думите на Max Liebermann – „не мога да изям толкова, колкото искам да повърна“.

Да не забравяме обаче, че изброените са просто слуги на скрити господари.
Което не значи, че са безобидни.

Което обаче и не значи, че трябва да ги мразим.

ЗАЩОТО:
Те се хранят от омразата ни и растат върху й. Не им я давайте и не рушете себе си.

ЗАЩОТО:
Не за омраза, а за погнуса са достойни – и то не те, а делата им.
Различавайте човека от делата му. Тях дамгосвайте, него привличайте.
Не отричайте никому шанса да се покае, поправи и развие. С омразата си го гоните по пътя на злото.

ЗАЩОТО:
Дори да победим с омраза – как после ще живеем с нея?

ЗАТОВА:

-          Не клеймете тия, които не мислят точно като вас, като предатели, като платени, като комунисти и като каквото друго там си ненавиждате;

-          Не правете списъци с врагове – оставете тоя специалитет да си го ядат ония, които си го умеят;

-          Бъдете будители, но не будете никого силом;

-          И не размахвайте юмрук, а протегнете ръка.

Иначе ще заприличате на тях. И те ще победят завинаги.

Не можем да забравяме и друго – че злодеите десетилетия наред градят безумно социално неравенство, от което оскотяват и прекалено богатите, и унизително бедните.

Богатите се самозабравят. Бедните стават страхливи, отчаяни и затова – безразлични. Те не ни припознават като свои защитници и нашата битка не смятат за своя.

Тази пропаст между имащи и нямащи е съпричинена от партията, която колкото по левее на думи, толкова по корпоративна става на дело.

Затова няма да приканвам, да викаме „Оставка“, а ще призова непрестанно да си повтаряме думите на Александър Кьосев „Така повече не може“. И да правим така, че повече да не могат.

Те се страхуват. Панически. Ядат се един друг, бягат в „тежка чужбина“. Започват да хапят наоколо. И – защото злостта е емоция, която умеят твърде добре – ще хапят и след години.

Ignore. Няма безплатен обяд. Може и вас да ухапят.

Показвайте белезите си. С гордост.
И ги разобличавайте. С мъдрост, смелост и неотклонност.

Така от безсилната ярост ще преминем към справедливия гняв.
Не когато сме много. А когато сме достатъчно.

Протестът вече е успял и продължава да успява с всеки ден, в който:

-          Не стихва;

-          Намира нова форма;

-          Назовава конкретно опозорено име;

-          Препречва поредното безобразие;

-          Осуетява наглост.

Успява всеки ден, в който:

-          Ги е страх, да влизат през парадния вход;

-          Се боят, да водят стенограма за срещите си;

-          Лъжите им се разобличават, а сценариите – провалят;

Успява всеки ден, в който на тях е по-трудно, а ние дишаме по-свободно.

Битката е безкрайна, ежедневна, а напредъкът ще ни се вижда бавен.
Посоката обаче е ясна за всекиго.

И затова всеки трябва да участва.

-          Там, където е.

-          С каквото може.

-          По какъвто начин реши.

А който бездейства – предава себе си. Бъдещето си. Децата си.

Да не каже после, че не е разбрал.

Прочее, ОСТАВКА!

(Това са думите ми на протестния митинг пред Университета от 10 ноември 2013 г.)

Конституционният съд реши. Реши зле. Обидно за достойнството на институцията. Унизително за висотата на поста. Позорно за академичната титулованост на „професорската шесторка“ (Димитър Токушев, Пламен Киров, Красен Стойчев, Стефка Стоева, Борис Велчев и Гроздан Илиев).

Защото въпросът не е, дали Делян Пеевски ще продължи да хвърля отсенки от присъствието си върху политическата (?) партия ДПС, върху личността (?) на г-н С. Станишев или върху образа (?) на г-н Пл. Орешарски. Пачавра леке не хваща.

Въпросът е, че вярата ми в Конституционния съд е по-малко. Презрението ми към правната професия е повече. Разочарованието от познати съдии горчи.

Аргументацията на „професорската шесторка“ е пример за преднамерена поредица от логически грешки, неотносими аргументи и трайно сбогуване със здравия разум.

Логическите грешки

-          КС правилно аргументира, че началната несъвместимост – тази, която е налична към момента на избора за депутат (избраният за депутат все още е кмет, управител на ООД и др.) – може да се отстрани в рамките на подходящ срок. Това става, като избраният депутат сам се откаже или от депутатството, или от несъвместимата с него длъжност. Такъв срок трябва да има, защото в противен случай всички кандидат-депутати трябва едва ли не да са безработни, за да могат да встъпят „чисти“ в длъжност.

-          При последващата несъвместимост положението е коренно различно. Ако при началната несъвместимост трябва да има срок за отстраняването й, при последващата даването на такъв срок е безпредметно. При такава несъвместимост депутатът съвсем съзнателно е направил избор и е предпочел да е друго, а не депутат. И този избор може да е само окончателен. Та нали Делян Пеевски, който е депутат, би следвало да знае, че ако стане шеф на ДАНС, няма да е съвместим с депутатството си! Какъв срок трябва да му се дава? И колко дълъг трябва да е този срок? Може би – до края на мандата му като шеф на ДАНС? За да може да се „възроди“ като депутат и в следващия парламент, без да е избиран в него?

-          „Професорската шесторка“ още в началото на аргументацията си посочва, че има  разлика между „първоначална“ и „последваща“ несъвместимост. После шесторката обаче се занимава напоително само с началната несъвместимост, разнищва я подробно, позовава се на предшестващи решения на КС и обосновава, как трябва да се процедира в такива случаи.

-          А в края на аргументацията си шесторката от КС напълно е забравила разликата между начална и последваща несъвместимост – същата разлика, която изтъква в началото. И – дали защото е удобно, дали защото дългът зове или защото страх лозе пази – прилага правилата на началната несъвместимост спрямо случай на последваща несъвместимост. И започва да звучи убедително. Само дето не е убедителна. Никак.

-          Защото несъвместимостта на Делян Пеевски не е начална, а е последваща. Защото той първо е станал депутат и едва след това е станал шеф на ДАНС.

-          При тази Делян-Пеевска ситуация всички добре звучащи аргументи на шесторката продължават да са верни, но са напълно неотносими. Шесторката се държи като посредствено-хитроват студент на изпит – като му се зададе въпрос, говори. Само че говори не по въпроса, а това, което си знае. И се надява, отсреща да спят.

Неотносимите аргументи:

Шесторката пуска и още много мъгла и трици с пяна за разкош, като например разсъждава, че ако на депутат се вземе депутатството, това би подменило волята на избирателите му – забравяйки, че такава подмяна на волята настъпва в множество законово уредени случаи (като депутатите станат министри, еврокомисари, заминат да посланичат някъде и т.н.).

Шесторката говори за „подходящия срок“ и „подходящата процедура“ при които на успелия млад човек Делян Пеевски е следвало да се даде възможност да се върне в лоното на Парламента. Като не казва, какъв ще да е този срок и тази процедура. Явно, подходящи ще трябва да са.

Обикновено, като се говори много и неструктурирано, нещо се крие. Затова на шесторката неотносимите аргументи й трябват – „като слънцето и въздуха за всяко живо същество“.[1] Смокиновият лист обаче е малък, а позорът – голям.

А здравият разум на мен лично ми шепне:

1)      Делян Пеевски е депутат;

2)      Народното събрание избира депутата Делян Пеевски за шеф на ДАНС (това още не поражда несъвместимост, защото новият пост не е зает). С този избор Народното събрание изявява ясна воля, да се лиши от присъствието на Делян Пеевски в редиците си;

3)      Делян Пеевски полага клетва като шеф на ДАНС (с което встъпва в несъвместимата с депутатството длъжност). Така Делян Пеевски прави избора между двете несъвместими длъжности в полза на шефската в ДАНС;

4)      Оттук насетне всякакви последващи действия (напр. подаването на оставка като депутат, подписването на акт за встъпване в длъжност, изричното решение на Парламента за прекратяване на правомощията му, подписването на ведомост за заплата и издаването на служебен пропуск) имат само формален характер. Волята и на едната (Парламента) и на другата страна (Делян Пеевски) е изявена и то – доста недвусмислено, безусловно и окончателно;

5)      В случая има още една особеност – Пеевски не е приел да стане шеф на Газпром или гаулайтер в Хитлерюгенд например. Той е приел да стане шеф на ДАНС и е избран за такъв не от друг, а именно от същия този Парламент, който не бил гласувал оставката му и така „не бил завършил фактическия състав“ на прекратяването на депутатските правомощия. Това е все едно да те награбят, да те употребят сексуално, ти да виеш от кеф и после да кажеш, че полов акт не е имало, защото не сте си прошепнали, че се обичате и не сте си подарили червено цвете.

6)      След своеобразен катарзис, в който е по-добре да не вниквам, Делян Пеевски „оттегля“ оставката си като депутат. Вероятно следвайки примера на свой съпартиец от ДПС, който „оттегли“ подписа си под вече извършен акт. Явно хората от ДПС смятат, че всичко може да се оттегля. Подписи, оставки, съгласия… всичко – освен може би взети пари.

7)      И иска да си остане поне депутат.

За правната грамотност и приличието

Хората в ДПС явно имат навика да оттеглят оставки и подписи. Проблемът е техен. Когато обаче конституционни съдии гледат на това с хладна благосклонност, проблемът е наш.

Самата мисъл, че подадена оставка може да се оттегля и че такова „оттегляне“ може да обезсмисли и полагането на клетва, и фактическото начало на дейност като шеф на ДАНС, говори или за правна неграмотност у част от съдиите, или за нещо още по-неудобно за споменаване.

Шесторката можеше поне да не споменава факта на „оттеглянето“ на оставката. Можеше да се направи, че в стаята няма голям розов слон, но след като го спомена, нямаше как да не го обсъди. Но тя го подмина. Предлагам за в бъдеще, ако и да сме безобразни, да гледаме да сме барем донякъде прилични.

Мъка

Който е чел доводите на шестимата съдии, с право ще сметне, че юристите плямпат неразбрано, примъкват води от девет кладенеца, пардон, кал от девет локви, баламосват и услужват, за да пребъдат.

Не се гордея, че съм юрист. Никак.

Не се гордея, че съм университетски преподавател. Хич.

Станахте съвсем нетърпими. Хептен.

Недостойни сте. Идете си.

С мир.

---

[1] Такава е за България дружбата й със СССР според др. Георги Димитров – вожд и учител на българския народ. Пояснявам за хората под 40, повечето от които не са много сигурни, какво е Георги Димитров и какво – СССР.

Речта определено си струва да се прочете -

вж. Дневник и Капитал

Сигурно си е струвало и да се присъства. Руската делегация не е сметнала така и е напуснала – вероятно защото не й казват нещо ново и й е доскучало. И по стар навик от времето на Бащата на народите и в Русия, а и у нас започват „да се съмняват“ в психичното здраве на грузинския президент. От едно време още са се сетили, че е по-лесно да затвориш някого, защото е луд, вместо да се мъчиш да доказваш, че е виновен. А и как да не е луд, който не обича Русия?

вж. Гласът на Русия и Новинар -

Но това, че Русия си излиза, не значи, че си отива.

А у нас за мнозина би било редно не да излизат – било в Брюксел, било в кулоари, било със статии – а да влязат. В час, ако не в друго.

Премиерът Орешарски окончателно отказа да отговаря, кой и как е предложил Делян Пеевски да стане шеф на ДАНС.
Когато на септемврийска поправителна сесия студент откаже да отговори на въпрос, който му е бил безуспешно зададен за редовната лятна сесия, обикновено го късат.
Това премиерът Орешарски в качеството си на доцент Орешарски би трябвало да го знае.
В последното си качество г-н Орешарски би трябвало и да знае, какво идва след поправителната сесия.
Ликвидация.